Том Клэнси - Всички страхове

— Чуваме много за вас! — каза Карол. — Вие лекар?

— Да, преподавам на бъдещи лекари. Всъщност съм професор по хирургия.

— Моят най-голям син трябва види. Той иска бъде доктор. Учи в Джорджтаун.

— Може би ще му бъда полезна с нещо. Мога ли да ви задам един въпрос?

— Да.

— Съпругът ви…

— Бък? Той умря. Не знам подробности, само че умря. На служба. Нещо тайно. Много трудно за мен — каза Карол, без да дава израз на мъката си. Явно бе преодоляла критичния период. — Бък беше много добър. И съпругът ви такъв. Да го пазите — прибави госпожа Зимър.

— Ще се постарая — обеща Кети. — А сега ще ви помоля да запазим това в тайна.

— Каква тайна?

— Джак не знае, че сега съм тук.

— О? Знам, че има много тайни, но… Добре, и това ще пазя в тайна.

— Аз ще говоря с Джак. Мисля, че трябва да ни дойдете на гости и да се запознаете с децата. Но засега нека остане тайна.

— Добре. Ще го изненадаме.

— Точно така — усмихна се Кети и й подаде обратно Джаклин.

— Скоро ще се видим пак.

— По-добре ли се чувствате сега? — попита я Кларк, когато стигнаха на паркинга.

— Благодаря ви…

— Наричайте ме Джон.

— Благодаря, Джон.

Само децата по Коледа му се усмихваха по-топло.

— Няма защо.

Кларк се отправи на запад по магистралата, а Кети подкара към дома. Кокалчетата й върху волана бяха побелели. Гневът отново я бе обзел. Най-много бе ядосана на самата себе си. Как бе могла да се усъмни в Джак? Беше се държала толкова глупаво, толкова дребнаво, толкова егоистично. Но грешката не бе само нейна. Някой друг бе нарушил спокойствието в дома им. Кети вкара колата в гаража и веднага отиде до телефона. Искаше да направи последна проверка. Трябваше да е напълно сигурна.

— Кети! Как върви хирургията, скъпа? — попита Мъри.

— Искам да те питам нещо.

Тя вече бе измислила как да го направи.

— Имам проблеми с Джак…

— Какви? — попита предпазливо Мъри.

— Напоследък го тормозят кошмари — отвърна Кети. Това не бе лъжа, но следващото й изречение определено не отговаряше на истината.

— Сънува някакви хеликоптери и някой си Бък… Не смея да го питам, но…

— Кети, не мога да обсъждам този въпрос по телефона — прекъсна я. — Служебен е.

— Наистина ли?

— Наистина, Кети. Знам за какво ме питаш, но нямам право да ти го кажа. Съжалявам, но такива са правилата.

Кети се опита да придаде тревожни нотки на гласа си:

— Нали не е нещо, което става в момента? Искам да кажа…

— Не, Кети. Това е минало. Не мога да ти кажа нищо повече. Ако смяташ, че Джак се нуждае от лекарски преглед, ще завъртя няколко телефона.

— Не, не е толкова страшно. Мисля, че вече се оправи. Просто се разтревожих да не би да има проблеми в службата си…

— Всичко е минало, Кети. Честна дума.

— Сигурен ли си, Дан?

— Абсолютно. Не обичам да се шегувам на подобни теми.

Кети знаеше, че току-що е чула цялата истина. Дан бе не по-малко честен от Джак.

— Благодаря, Дан. Благодаря ти много — каза тя с тон, от който пациентите не успяваха да разберат нищо за състоянието си.

— Няма нищо, Кети.

Мъри затвори телефона и се зачуди дали не го бяха преметнали. „Не — реши той. — Просто няма откъде да научи за това.“

Ако обаче бе видял лицето от другия край на линията, щеше да разбере, че ужасно бърка. Кети стоеше в кухнята и плачеше за последен път. Не можеше да не провери. Искаше да бъде абсолютно сигурна. Сега обаче знаеше, че Кларк й е казал цялата истина. Някой се опитваше да навреди на съпруга й и този „някой“ е готов дори да настрои семейството му против него. „Кой ли го мрази толкова силно, че да е способен на подобна гадост?“ — запита се тя.

Този човек беше враг. И то не по-малко опасен от терористите, които бяха нападнали семейството й. Щеше да си плати за това.

— Къде се изгуби?

— Съжалявам, док. Трябваше да свърша малко работа. — Кларк се беше появил от научно-техническия отдел. — Ето, виж.

— Какво е това? — пое бутилката Райън.

Тя бе керамична, точно копие на „Чивас регал“.

— Предавателят ни. Направихме четири такива. Добре са я изпипали, нали? Ето го и микрофона.

Кларк му подаде зелена пръчица с размерите на пластмасова сламка.

— Ще го маскираме като пръчица, придържаща цветята. Решихме да монтираме три микрофона. Техниците казаха, че могат още повече да редуцират страничните шумове. А ако разполагат с няколко месеца повече, ще можем да разчитаме информацията от предавателя веднага.

— Засега това ни е достатъчно — каза Джак. Не му се щеше да изпуска малкото питомно, за да гони голямото диво. — Финансирали сме достатъчно изследователски програми.