Том Клэнси - Всички страхове

Мога да ви кажа само това: виждал съм доста хора, но не познавам по-добър човек от вашия съпруг. Той е доказвал мъжеството си много пъти, за повечето от които не знаете. Хората обаче, които не го обичат, се опитват да му играят мръсни номера. Това са типичните удари под пояса, на които трябва да отговориш по същия начин. Джак обаче не е такъв човек. Той играе по правилата. И това бавно го убива.

Кети плачеше. Кларк й подаде носна кърпичка.

— Помислих си, че трябва да знаете. Необходимо е да знаете. Ако смятате за нужно, можете да проверите думите ми. Свободна сте да го направите и не искам да изпитвате угризения нито за мен, нито за Динг, нито пък за когото и да било другиго. Ще ви заведа да видите Карол Зимър и децата. Майната й на службата ми. Работих прекалено дълго в този бизнес.

— А коледните подаръци?

— За децата на Зимър ли? Помогнах му да ги опакова. Съпругът ви е пълен левак в опаковането на подаръци, но предполагам, че вие го знаете по-добре от мен. Аз също купих няколко. Моите деца са твърде големи за играчки, а хлапетата на Карол са прекрасни. Знаете ли колко хубаво е да те наричат „чичо“? — прибави с усмивка Джон.

— Значи всичко е лъжа?

— Не знам за финансовите злоупотреби, но другото със сигурност не е вярно. Опитали са се да го съсипят чрез вас.

Сълзите спряха. Кети избърса очи и го погледна.

— Прав сте. Казвате, че не знаете кой го прави?

— Мисля да разбера — обеща Кларк.

Държанието на Кети окончателно се промени.

— Искам да ми кажете. Освен това искам да видя семейство Зимър.

— Кога свършвате работа?

— Трябва да се обадя на няколко места, да направя две-три бележки… да кажем, след час.

— Сигурно ще успея, но не обещавам да остана през цялото време. Имат дрогерия на около петнадесет километра от къщата ви.

— Разбрах, че е наблизо, но не знаех точно къде.

— Ще карате след мен.

— Да ставаме — каза Кети и ги поведе към изхода. Или поне се опита.

Чавес й отвори вратата и я придружи обратно до болницата. Двамата с Кларк решиха да я изчакат и да глътнат малко въздух. Когато се връщаха от болницата обаче, видяха, че двама младежи седят върху колата им.

„Странно“ — помисли си Кларк, докато прекосяваше улицата. Когато се срещнаха с Карълайн Райън, тя бе гневна и се чувстваше предадена. Джон говореше с гласа на разума. Сега тя се чувствалите по-добре, но сякаш беше предала гнева си на него. Трудно му бе да го сдържа, а ето че пред очите му се появи отдушник.

— Скачай долу, сополанко!

— За бога, Джон! — обади се зад гърба му Динг.

— Кой си ти бе? — отвърна младежът, като едва обърна глава.

С крайчеца на окото си обаче успя да забележи сграбчващата рамото му ръка. После светът пред очите му се завъртя и отсрещната стена се втурна към носа му. За щастие, касетофонът пред гърдите му пое удара, въпреки че едва ли някога повече щеше да просвири.

— Педераст! — изкрещя хлапакът и извади нож.

Приятелят му на около два метра от него побърза да го последва.

— Кой е пръв? — усмихна им се Кларк.

Мисълта да отмъсти за касетофона си бързо се изпари от главата на младежа. Явно момчетата умееха да се грижат за здравето си.

— Имаш късмет, че не си нося ютията, човече!

— Можете да оставите и ножовете си.

— Ченге ли си?

— Не, полицай — отвърна Кларк и протегна ръка.

Чавес стоеше зад него с разкопчано за действие сако. Двете момчета захвърлиха ножовете и побягнаха.

— Какво, по дяволите…

Кларк се обърна и видя, че към тях се приближава полицай с голямо куче. И двамата бяха готови за действие. Джон извади пропуска си за ЦРУ.

— Държаха се непочтено.

Чавес подаде ножовете.

— Забравиха това, сър.

— Не бива да се месите в работата ни.

— Да, сър — съгласи се Кларк. — Прав сте. Хубаво куче.

Полицаят прибра ножовете.

— Приятен ден! — пожела им той, без да знае какво всъщност се бе случило.

— Благодаря, подобно — отвърна Кларк и се обърна към Чавес. — Това ми дойде добре.

— Готов ли си за Мексико, Джон?

— Да. Просто не обичам да оставям недовършена работа.

— Кой се опитва да го натопи?

— Не съм сигурен.

— Онази кучка — забеляза Динг.

— Трябва първо да говоря с Холцман.

— Както кажеш. Харесва ми — прибави Чавес. — Това се казва жена.

— Вярно. Точно такава му трябва.

— Дали ще се обади на Мъри?

— Има ли значение?

— Не. Въпрос на чест, господин К.

— Знаех си, че ще ме разбереш, Динг.

„Джаклин Зимър е прекрасно дете“ — помисли си Кети, докато я държеше на ръце. Тя искаше още едно. Трябваше да има още едно и Джак щеше да й го даде. Ако имаха късмет, щеше да е момиченце.