Том Клэнси - Всички страхове

Джон се върна в сградата и отново мина през пропуска. После тръгни да търси Чавес. Намери го в кабинета, където младокът оглеждаше плановете.

— Грабвай палтото си, Динг.

След десет минути бяха на изхода, а Чавес се взираше в картата на Вашингтон.

— Намерих го — обади се той. — Бродуей и Паметника, от страната на пристанището.

Ръсел бе облечен с гащеризон. Снимките от репортерските коли на Ей Би Си в Чикаго бяха станали хубави и той ги увеличи до размерите на плакат. После ги сравни със собствения си микробус, който бе същият модел, за да измери надписите точно. Останалата работа обаче съвсем не бе лесна. Той взе големите парчета картон и започна да изрязва шаблоните за надписите върху микробуса. След това залепи картонените букви отстрани и очерта контурите им с маркер. Успя да го направи както трябва едва от шестия опит. Сега трябваше да изстърже старата боя. На Марвин не му се искаше да разваля микробуса, но той така или иначе щеше да бъде взривен. В крайна сметка Ръсел остана доволен от артистичните си умения. Не се бе упражнявал още от затвора, където научи занаята преди много години. Когато боядисаше буквите с черна боя, никой нямаше да различи истинския микробус от двойника му.

Следващата му работа бе да набави регистрационни номера. Марвин обясни, че са му необходими за новия бизнес, с който се занимава — инсталиране и сервиз на търговски телефонни системи. Дадоха му временни и обещаха, че след четири дни всичко ще бъде готово. Ръсел не бързаше чак толкова. Издаването на разрешително стана още по-лесно. Шофьорската книжка, приготвена от Гусн, бе одобрена и в Колорадо. Накараха го само да направи някакъв писмен тест, след което му издадоха разрешително за колата с прикачена към него снимка. Единствената „грешка“, която Марвин допусна, бе, че обърка някакъв формуляр. Чиновникът веднага му подаде друг, а Ръсел смачка сгрешения и го хвърли в кошчето. Или поне се престори, че го хвърля. Топчето хартия потъна в джоба на палтото му.

Болницата „Джон Хопкинс“ се намираше в доста съмнителен квартал. За сметка на това полицията в Балтимор Сити я охраняваше така, сякаш е на фронта. Кларк намери място за паркиране на Бродуей точно срещу главния вход. Двамата с Чавес минаха покрай внушителната мраморна статуя на Исус и влязоха вътре. „Хопкинс“ е доста голям комплекс, в който никак не е лесно да се ориентираш. След десетминутно лутане обаче двамата намериха кабинета на професор доктор Карълайн М. Райън от Уилмъровия очен институт. Кларк се отпусна на едно канапе и зачете някакво списание, докато развратният поглед на Чавес се зае да разсъблича регистраторката. Доктор Райън — съпруга — се появи в 12,35 с наръч документи под мишница. Тя изгледа двамата офицери от ЦРУ с недоумяващ поглед и влезе в кабинета си, без да каже дума. Кларк също не остана много доволен от срещата с нея. Тя винаги бе изглеждала привлекателна и самоуверена жена. Но не и днес. Лицето на Карълайн Райън имаше по-ужасен вид от това на съпруга й. „Положението наистина става неконтролируемо“ — помисли си Джон. Той преброи наум до десет и безгрижно премина покрай регистраторката, която зяпна от учудване. Кларк отвори вратата на кабинета и влезе в новата си роля — консултант по брачните въпроси.

— Какво правите тук? — попита Кети. — Днес не приемам пациенти.

— Госпожо, бихте ли могли да ми отделите няколко минути от времето си?

— Но кой сте вие? За Джак ли ще ме питате?

— Името ми е Кларк, госпожо.

Той се пресегна и извади от ризата си пропуска за ЦРУ, закачен на врата му с верижка.

— Струва ми се, че ще ви е любопитно да научите някои неща. Очите на Кети станаха леденосини, а гневът й взе връх над болката.

— Знам ги — каза тя. — Научих всичко.

— Не, госпожо, мисля, че не знаете. Но тук е твърде неподходящо за разговори. Мога ли да ви поканя на обяд?

— Някъде наблизо ли? Кварталът не е много…

— Безопасен? — усмихна се Кларк, за да покаже абсурдността на опасението й.

Едва сега Карълайн Райън огледа посетителя си с професионален поглед. Бе висок колкото Джак, но по-набит. Докато лицето на съпруга й изглеждаше мъжествено, човекът срещу нея имаше груби черти. Ръцете му бяха огромни и могъщи, а цялата фигура излъчваше готовност да се справи с всичко. Кети разбра, че Кларк можеше да предизвика всекиго, но се опитваше да се държи джентълменски и успяваше. Приличаше й на състезателите по американски футбол, които понякога идваха в болницата да посещават децата. За Кети човекът срещу нея бе чисто и просто едно плюшено мече. Не защото приличаше, а защото искаше да бъде такова.