Том Клэнси - Всички страхове

— Тук май се крие нещо много голямо, а?

Кларк го погледна втренчено.

— Аз искам само името.

— И какво ще направиш с него?

— Нищо, което да те засяга.

— Какво ще направи Райън?

— Той не знае, че сме тук.

— Хайде де!

— Господин Холцман, казвам ти самата истина.

Боб Холцман бе дългогодишен журналист. Бяха го лъгали експерти в тази област. Бе ставал жертва на изкусно изпипани и организирани лъжи, както и инструмент за политическо отмъщение. Той въобще не харесваше този аспект на работата си. Презираше политиците главно заради готовността им да потъпчат всяко правило и закон. Ако някой политик нарушеше обещанието си, лъжеше безобразно или пък взимаше подкупи, той обикновено наричаше действията си „просто политика“. Холцман добре знаеше, че това е недостойно. У него все още живееше идеалистът, завършил журналистическия факултет на Колумбийския университет. Въпреки че животът го превръщаше в циник, той си остана един от малкото хора във Вашингтон, които помнят идеалите си и от време на време тъгуват за тях.

— Да предположим, че успея да потвърдя историята, която току-що ми разказахте. Какво ще получа?

— Може би само удовлетворение. Май това ще е всичко. Искрено се съмнявам, че ще извлечеш по-голяма полза, но ако случайно отнякъде се появи, ще ти се обадя.

— Само удовлетворение? — попита Холцман.

— Опитвал ли си се някога да копаеш дупка в морето? — усмихна се Кларк.

Журналистът не му обърна внимание.

— Върху какво работи управлението в момента?

— Не мога да говоря по този въпрос.

— Чувал съм да разправят, че едно време много високопоставен съветски държавен служител изменил на страната си.

— И аз съм чувал. Ако се опиташ да публикуваш нещо…

— Да, ще влоша двустранните отношения, нали? — забеляза Холцман.

— Откога разполагаш с тази случка?

— Отпреди последните избори. Президентът ме помоли да не я публикувам.

— Фаулър ли?

— Не, противникът му.

— И ти се съгласи?

Кларк бе впечатлен.

— Човекът е имал семейство — жена и дъщеря. Пресата писа, че са загинали при самолетна катастрофа. Вярно ли е?

— Ще публикуваш ли информацията?

— Няма да мога да го сторя още десет години. Може би някой ден ще напиша книга…

— Те също се измъкнаха — каза Кларк. — Да не би да търсиш човека, който ги е извел от страната?

— Не вярвам в съвпадения.

— Името на съпругата е Мария, а дъщерята се казва Екатерина.

Холцман не реагира по никакъв начин, но добре знаеше, че само няколко човека в управлението са посветени в подробностите на операцията. Той току-що бе задал своя въпрос-уловка и бе получил правилния отговор.

— Точно след пет години искам подробностите по операцията.

Кларк замълча. Е, ако репортерът бе решил да нарушава правилата, и той трябваше да го последва, нали?

— Съгласен съм.

— За бога, Джон! — обади се Чавес.

— Човекът иска танто за танто.

— Колко вътрешни хора знаят подробностите?

— На операцията ли? Малко. От наша страна… Ако имаш предвид всички подробности, то тогава са около двадесет. Но от тях само петима все още работят в управлението. Десет нямат връзка с ЦРУ.

— Тогава кой?

— Не искам да те натоварвам излишно.

— Специалните части на военновъздушните сили ли? — попита Холцман. — Или може би армията? Отряд „160“? — онези луди глави от „Кембъл“, които нахлуха в Ирак първата нощ.

— Може да предполагаш колкото си искаш, но от мен няма да научиш нищо повече. Когато му дойде времето обаче, искам да знам как, по дяволите, си разбрал, че въобще сме провеждали подобна операция.

— Хората обичат да говорят — отвърна простичко Холцман.

— Вярно е. Договорихме ли се?

— Ако успея да потвърдя историята ти и ако се уверя, че са ме излъгали, ще разкрия източника си. Но искам да обещаеш, че името няма да се появи в пресата.

„Господи, сякаш съм дипломат“ — помисли си Кларк.

— Съгласен. Ще ти се обадя след два дни. Искам да знаеш, че си първият журналист, с когото разговарям в живота си.

— И как ти се струва? — усмихна се Холцман.

— Мисля, че ще продължа да си общувам с шпионите. — Джон направи малка пауза. — Между другото, не ти липсват качества да станеш добър шпионин.

— Аз съм добър шпионин.

— И колко тежи това нещо? — попита Ръсел.

— Седемстотин килограма — пресметна наум Гусн. — Три четвърти тон.

— Добре — каза Марвин. — Значи един камион ще се справи. А как ще го прехвърлим в моя микробус?

Гусн се стъписа.