Том Клэнси - Всички страхове

— Благодаря, Берни. Няма да го забравя — обеща Кети и излезе.

„Кармен вита“ спря в Хамптън роуд с един час закъснение. Корабът обърна нос към пристанището и се насочи навътре. Капитанът и лоцманът стояха заедно на мостика. Точно в този момент самолетоносачът „Теодор Рузвелт“ се отлепяше от кея, където неколкостотин жени и деца махаха с ръце и кърпички. Два кръстосвача, два разрушителя и една фрегата вече бяха потеглили. Пилотът обясни, че те са прикриващи кораби за „Мачтата“ — прякора на „Теодор Рузвелт“, даден от екипажа му. Капитанът на контейнеровоза изсумтя и отново се върна към работата си. Час и половина по-късно корабът му пристана на определеното за него място. Три влекача му помогнаха да застане успоредно на кея. „Кармен вита“ едва бе привързан и крановете започнаха да го разтоварват.

— Рогън, Колорадо? — попита шофьорът.

Той отвори картата си, намери междущатска магистрала 76 и откри градчето.

— Аха, виждам го.

— За колко време ще пристигнеш? — попита го Ръсел.

— Ами сега ще видим. Хиляда и осемстотин мили… Да кажем, за два дни. Ако имам късмет, може да сваля и на четиридесет часа. Но ще ти излезе скъпичко.

— Колко? — попита Ръсел.

Шофьорът му каза.

— Ще ти платя в брой.

— Чудесно. В такъв случай свалям десет процента от цената.

Шефовете му никога не успяваха да научат колко точно взема, когато клиентите плащаха в брой.

— Половината сега — отброи банкнотите Ръсел, — другата половина при доставката. Ако успееш да слезеш под четиридесет часа, те чака солидна премия.

— Не звучи лошо. Ами контейнерът?

— Ще го върнеш обратно тук. След месец получаваме нова стока — излъга го Ръсел. — Може да се договорим за редовни курсове.

— Много добре.

Ръсел се върна при приятелите си. Те седяха в уютно кафене, откъдето можеха да наблюдават разтоварването.

„Теодор Рузвелт“ напусна пристанището за рекордно кратко време. Когато достигна ограничителните шамандури, скоростта му вече бе двадесет възела. Самолетите кръжаха над него. Първи пристигнаха F-14 „Томкет“, излетели от военноморската база „Океан“. При първа удобна възможност самолетоносачът се обърна по посока на северния вятър, за да улесни пилотите. Пръв кацна командирът на авиогрупата Роби Джексън. При приземяването обаче един порив на вятъра улови томкета и Джексън с неудоволствие забеляза, че каца на втора вместо на първа позиция. Следващият самолет на Рафаел Санчес се приземи идеално на трета позиция. Джексън излезе от изтребителя и веднага се втурна към мястото си на пристройката. Оттам щеше да наблюдава кацането на останалите самолети от авиогрупата си. Всеки сбор започваше именно по този начин — командирите на авиогрупи и ескадрили наблюдаваха приземяването на подчинените си. Всяко от тях се записваше на видеокасета за по-нататъшни анализи. Докато пиеше първата си чаша корабно кафе, Джексън си каза, че пътуването започва отлично. За сметка на това пък нямаше да може да пие любимия си сорт кафе „ОК“.

— Как се справят моите хлапета, шефе? — попита Санчес и седна зад него.

— Не е зле. Виждам, че продължаваш да чупиш рекорда си, Бъд.

— Лесна работа. Просто трябва да следиш вятъра, докато се приземяваш. Видях онзи порив, който те разклати. Може би трябваше да те предупредя.

— А какво щеше да стане със самочувствието ми?

Санчес имаше седемнадесет поредни отлични кацания. „Може би наистина вижда вятъра“ — помисли си Джексън. Седемдесет минути по-късно „Теодор Рузвелт“ отново се обърна на изток и пое дългия си обиколен маршрут към Гибралтар.

Шофьорът се увери, че контейнерът е добре закрепен на каросерията му и се качи в кабината на своя „Кенуърт“. Той завъртя ключа и махна на Ръсел, който отвърна на жеста му.

— Все пак мисля, че трябва да го проследим — каза Гусн.

— Ще ни забележи и ще започне да се чуди защо се мъкнем след него — поклати глава Марвин. — Пък и дори да стане нещо, какво можеш да направиш? Да запълниш дупката на магистралата ли? Предполагам, не сте следили кораба, нали?

— Така е.

Гусн погледна Куати и повдигна рамене. Тримата се върнаха в колата и потеглиха към Шарлът, откъдето щяха да хванат директен полет за Денвър.

Джак се приготви бързо както винаги и зачака Кети. Тя се задържа необичайно дълго пред огледалото. Кети изгуби цели два часа, но в крайна сметка прическата й на истинска салонна дама си заслужаваше труда. Преди да слезе във всекидневната, тя извади от гардероба два куфара и ги остави в средата на спалнята.