Том Клэнси - Всички страхове

— Конструкцията е доста опростена — каза Дубинин.

— Така трябва да бъде. Американците са усъвършенствали цели десет години този проект за ракетоносците си и след това решили да не го използват. Конструкторският екип е бил разформирован.

Капитанът изръмжа. Новите американски реактори работеха с естествен кръговрат. Това им даваше още едно предимство. Как можеха да са толкова дяволски умни? Двамата мъже изчакваха реактора да заработи. Контролните пръчки бяха изтеглени и свободните неутрони започваха да взаимодействат, предизвиквайки верижна ядрена реакция. На контролното табло зад капитана и адмирала се виждаше температурата по Келвин, която започваше от абсолютната нула.

— Всеки момент… — прошепна директорът на корабостроителницата.

— Никога ли не си я виждал в действие? — попита Дубинин.

— Не.

„Невероятно — помисли си капитанът, докато гледаше небето. — Каква ужасна гледка от вътрешността на подводница.“

— Какво беше това?

— Помпата току-що заработи.

— Шегуваш ли се?

Дубинин погледна масивната конструкция. Как можеше… Той отиде до контролното табло и…

Дубинин гръмко се засмя.

— Работи, капитане — обади се главният механик.

— Увеличете налягането — каза Дубинин.

— Сега е десет процента и продължава да се покачва.

— Направете го сто и десет.

— Капитане…

— Знам, че никога не се вдигаме над сто.

Реакторът бе с мощност петдесет хиляди конски сили, но както повечето подобни машини максималната мощност не бе пределът на възможностите му. Веднъж дори го бяха изпробвали на петдесет и осем хиляди. Опитът бе предприет още при учебните му изпитания, преди да бъде монтиран на подводницата, и завърши с дребна повреда във вътрешния тръбопровод на парогенератора. Максималната мощност, при която реакторът можеше да функционира без рискове, бе 54 960 конски сили. Дубинин го бе изпробвал само веднъж, и то веднага след като пое командването. Това беше обичайната капитанска практика. Също както пилотът на изтребител поне веднъж дава на самолета си пълна газ, за да види до каква степен може да разчита на него.

— Добре — съгласи се механикът.

— Следете внимателно уредите, Иван Степанович. Ако забележите нещо, веднага спрете.

Дубинин го потупа по рамото и се върна в предната част на отсека, като се молеше оксиженистите добре да са свършили работата си. Само при мисълта потръпваше. Всички заварки бяха проверявани с помощта на рентгенови апарати. В крайна сметка не можеше да огрее навсякъде, а освен това разполагаше с отличен главен механик, който да го замества.

— Двадесет процента мощност.

Директорът на корабостроителницата се огледа. Помпата бе монтирана върху широка платформа. Всъщност тя представляваше огромна маса, в чиито крака имаше амортисьори. Те предотвратяваха предаването на шума от помпата към корпуса, а оттам във водата. „Това — помисли си той — не е изпипано както трябва.“ Е, винаги имаше неща, които могат да се свършат и по-добре. Корабостроенето бе една от малкото останали крепости на изкуството в областта на инженерните науки.

— Двадесет и пет.

— Сега май чувам нещо — каза Дубинин.

— На каква скорост отговаря това?

— При нормално битово натоварване — това означаваше енергията, необходима за функциониране на различните корабни системи, от вентилационната инсталация до нощните лампи — десет възела.

Подводниците от клас „Акула“ се нуждаеха от доста електричество за вътрешните си системи. Това се дължеше главно на примитивното вентилационно устройство. Само то поглъщаше десет процента от енергията на реактора.

— Необходими са ни седемнадесет процента от мощността за битово натоварване и едва след това можем да завъртим винта. Западните системи са доста по-ефективни.

Директорът на корабостроителницата кимна разбиращо.

— Те имат изключително добре развита индустрия, занимаваща се с проблемите на вътрешното оборудване. На нас все още ни липсват изследвания в тази насока.

— Имат и доста по-горещ климат. Веднъж през юли бях във Вашингтон. Сигурно и в ада е по-приятно.

— Чак толкова ли е зле?

— Човекът от посолството, който ме развеждаше, каза, че някога там е имало маларично блато. Дори от време на време имат епидемии от жълта треска. Ужасен климат.

— Не знаех за това.

— Тридесет процента — извика механикът.

— Кога си бил там? — попита адмиралът.

— Преди повече от десет години. Ходих на преговорите за морските инциденти. Първото ми и последно дипломатическо приключение. Някакъв глупак от главния щаб си бе наумил, че им трябва и подводничар. Тогава ме взеха от академията „Фрунзе“. Пълна загуба на време — заключи Дубинин.