Том Клэнси - Всички страхове

— Не обичам да ме използват — каза Холцман и се облегна на стола си с ръце на тила.

Намираше се в съвещателната зала заедно с главния си редактор. Той също бе дългогодишен наблюдател на живота във Вашингтон и бе спечелил голяма част от авторитета си по време на всеобщата лудост, ознаменувала края на президентството на Ричард Никсън. В онези времена се поставяха жалоните на американската журналистика. Именно оттогава репортерите бяха станали толкова кръвожадни, нещо, което не се беше променило и досега. „Единственото предимство на тази черта — помисли си Холцман — е, че сега журналистите не скланят глава пред никого.“ Всеки политик бе потенциална мишена за справедливия гняв на жреците на американската преса. В крайна сметка, макар подбудите на този гняв да не бяха винаги чисти, резултатите служеха на общото благо.

— Не става въпрос за това. Нима някой обича? И така каква част от информацията ни е истина? — попита редакторът.

— Ще трябва да повярваме, че Белият дом не получава добри сведения. Това е характерно за работата на ЦРУ макар че вече нещата далеч не са толкова зле, както преди. В интерес на истината ефективността на управлението се повиши. Не й попречи дори фактът, че Кабът уволни доста хора. Освен това да вярваме и на думите й за Нармонов и армията му.

— А за Райън?

— Срещал съм се с него, но никога по официални поводи. Всъщност е доста приятен човек, с добро чувство за хумор. Освен това явно има страхотни професионални успехи. Награден е с две разузнавателни звезди, но не знаем за какво. При съкращението в оперативния отдел се противопостави на Кабът и без съмнение е спасил няколко глави. Доста бързо израства и кариерата. Ал Трент го харесва въпреки противоречията, които имаха преди няколко години. Тогава трябваше да отразим случая, но Трент просто отказа да обсъжда въпроса с мен. Предполага се, че са се сдобрили и са изгладили недоразуменията помежду си. Но ако вярваме на тази версия, трябва отново да повярваме в Дядо Коледа.

— Дали е от типа хора, които обичат да ходят по жени? — попита редакторът.

— И кои по-точно са тези хора? Нима мислиш, че имат червен кръст на челото?

— Много оригинално, Боб. И за какво, по дяволите, тогава ме питаш?

— Ще пускаме ли материала или не?

Очите на редактора се разшириха от изненада.

— Шегуваш ли се? Как можем да не пуснем материал по този въпрос?

— Просто не обичам да ме използват.

— Вече говорихме за това. Аз също не обичам. В този случай, разбира се, става въпрос точно за това, но информацията си остава важна. Ако ние не пуснем материал, ще го направи „Таймс“. Кога ще бъде готов?

— Скоро — обеща Холцман.

Сега вече знаеше защо отказа да го повишат в заместник главен редактор.

Нямаше нужда от пари. Книгите му напълно покриваха всички разходя Които правеше. Той обичаше работата си и все още не се разделяше с идеализма и удоволствието от писането. „Освен това — помисли си Холцман, — слава богу, не се налага да взимам отговорни решения.“

Новата водна помпа напълно отговаряше на описанието, което й бе направил директорът на корабостроителницата. За да я вкарат в подводницата, се наложи да разглобят почти цял отсек и да отворят дупка в корпуса. Капитан първи ранг Дубинин все още виждаше синьо небе на мястото, където трябваше да има метални плочи. Това не беше много обнадеждаващо за един командир на подводница. Преди обаче отново да затворят дупката, трябваше да се убедят, че водната помпа работи както трябва. Можеше да бъде и по-зле. Подводницата на Дубинин имаше метален корпус. Ако вместо това бе от титан — както на някои други съветски лодки, — затварянето на отвора съвсем нямаше да бъде просто.

Помещението, в което бяха разположени помпата и парогенераторът, бе точно зад отсека на реактора. Всъщност реакторът граничеше с една от празните херметически прегради и с помещението за помпата от задната страна. Водната помпа подаваше и изсмукваше водата от реактора. Сгъстената пара постъпваше в парогенератора. Там температурата й повдигаше температурата на водата. На свой ред и тя се превръщаше в пара, която задвижваше турбините на подводницата. Те пък въртяха винта. Изпълнила предназначението си и изгубила повече от енергията си, парата минаваше през охладител, който използваше ниските температури на морската вода, за да функционира. В охладителя парата отново преминаваше във вода и се връщаше в реактора, за да бъде подгрята и да поднови цикъла. Парогенераторът и охладителят всъщност представляваха част от голяма конструкция и една и съща многостепенна помпа движеше водата в тях. Именно това механично устройство бе акустичната ахилесова пета на атомните подводници. Помпата работеше с огромно количество вода, „гореща“ както в температурно, така и в радиоактивно отношение. А подобна голяма по обем механична работа неизбежно вдигаше доста шум. Но само досега.