Том Клэнси - Всички страхове

Райън се засмя малко уморено.

— Сигурно е хубаво. При мен на такова разстояние е само секретарката ми.

— А как е семейството?

Нямаше смисъл да лъже.

— Може да бъде и по-добре. Работата не ми помага особено в това отношение.

— Нещо те безпокои, Джак. Пише го на челото ти.

— Напоследък ми се събра повечко стрес. Освен това попрекалявам с пиенето и не се движа достатъчно. С една дума — обичайните проблеми. Ще се оправя, но в службата просто се случи по-дълъг период на усилена работа от обикновено. Оценявам загрижеността ви, сър, но ще се оправя.

Джак почти успя да се убеди в думите си. Почти.

— Както кажеш.

— Трябва да кажа, че от много време не съм ял толкова хубава вечеря. Кога мислите да наминете от нашата страна на океана? — попита Райън, доволен от възможността да смени темата.

— В края на пролетта. Обещали са ми коне от една ферма в Уайоминг. Всъщност понита за поло.

— Струва ми се, че не бива да играете тази игра. Лакрос 103 103 Лакрос — северноамериканска игра с топка. — Бел.прев. на коне!

— Дава ми възможност да се полюбувам на природата. Уайоминг е чудесно място. Мисля да прескоча и до Йелоустоун.

— Никога не съм бил там — призна си Джак.

— Значи може би ще дойдеш с нас? Ще те науча да яздиш.

— Може би — отвърна Джак, като се чудеше как, по дяволите, ще изглежда на кон и как ще успее да се откъсне от службата за цяла седмица. — Само да не ми пробутате и някой чук в ръцете.

— Бухалка, Джак, бухалка. Обещавам да не те агитирам за полото. Ако решиш да играеш, сигурно ще убиеш някой нещастен кон. Предполагам, че ще намериш свободно време да дойдеш с нас.

— Със сигурност ще опитам. Ако имам късмет, дотогава светът малко ще се е поуспокоил.

— Той вече доста се поуспокои и твоята заслуга никак не е малка.

— Сър Базил може би е попреувеличил ролята ми. Аз съм просто винтче в голямата машина.

— Прекаляваш със скромността. Доста разочароващо е, че не получи полагащото ти се признание — забеляза принцът.

— Такъв е животът, нали? — каза малко неочаквано и за самия себе си Джак. Дори и на него не му се отдаваше постоянно да крие чувствата си.

— И аз така мисля. Да, Джак, това е животът. За съжаление, не винаги е справедлив. Не си ли мислил да промениш работата си поне за малко? Например да си вземеш отпуска.

Джак се усмихна.

— Е, не вярвам да изглеждам чак толкова зле. В службата все още имат нужда от мен.

Негово кралско височество изведнъж стана сериозен.

— Джак, ние с теб приятели ли сме?

Райън се изправи на стола си.

— Аз нямам много приятели, но вие сте един от тях.

— Вярваш ли на преценката ми?

— Да, сър, вярвам.

— Тогава се махни. Напусни. Винаги можеш да се върнеш. Човек с твоите качества никога не излиза от занаята завинаги. Ти го знаеш. Видът ти съвсем не ми харесва. Много ти се събра. Сигурно нямаш и представа колко е хубаво да можеш да напуснеш. Ти разполагаш с някаква свобода. Свобода, която аз например нямам.

— Хубава реч. Ако вие бяхте на мое място, нямаше да напуснете. По същите причини. Аз не обичам да се примирявам. Също като вас. Просто е.

— Гордостта може да разруши човека — забеляза принцът.

Джак се наведе напред.

— Това не е гордост. Това е факт. Аз наистина съм необходим. Иска ми се да не е така, но нима мога да направя нещо? Проблемът е, че те не го разбират.

— Толкова ли е лош новият директор?

— Маркъс не е лош човек, но е мързелив. Обича поста си повече, отколкото задълженията му. Предполагам, че това не е проблем само на американското управление. Аз обаче не съм такъв. Вие също. Задълженията винаги идват на първо място. Може би вие сте свързан с работата си просто защото сте роден с нея. Аз обаче също съм свързан — просто защото съм най-добрият.

— А вслушват ли се в думите ти? — попита остро негово височество.

Джак повдигна рамене.

— Не винаги. Е, понякога и аз греша, но там трябва да има човек, който да постъпва правилно или поне да се опитва. Този човек съм аз, сър. Така че не мога да се махна. Вие го знаете не по-зле от мен.

— Дори ако е за твоя сметка?

— Точно така.

— Чувството ти за дълг е възхитително, сър Джон.

— Имах двама добри учители. Когато знаеш, че си нечия мишена, не бива да бягаш и да се криеш. И вие сте можели да го направите…

— Не, не можех. Ако побегнех…

— Тогава лошите момчета печелят — завърши мисълта си Джак. — Моето положение е горе-долу същото. Част от този урок научих от вас. Изненадан ли сте? — попита Джак.