Том Клэнси - Всички страхове

— И как беше?

— Тъпо. Американските подводничари излязоха надменни типове. Поне тогава не бяха много приятелски настроени. — Дубинин замълча. — Не, не е честно. Политическата обстановка бе друга. Държаха се гостоприемно, но резервирано. Заведоха ни и на бейзболен мач.

— И? — попита адмиралът.

Капитанът се усмихна.

— Храната и бирата ставаха. Играта обаче бе напълно неразбираема, а обясненията им я правеха още по-заплетена.

— Четиридесет процента.

— Дванадесет възела — каза Дубинин. — Шумът нараства…

— Но?

— Но е само частица от шума на старата помпа. Хората ми трябваше да си слагат шумоизолационни слушалки. При максимална скорост шумът е непоносим.

— Ще видим. Научи ли нещо интересно във Вашингтон?

Последва ново изръмжаване.

— Да не се разхождам по улиците сам. Веднъж излязох да се поразтъпча и видях как някакъв хулиган напада възрастна жена. И това бе само на няколко пресечки от Белия дом.

— Наистина ли?

— Младият бандит се опита да избяга покрай мен с портмонето й. Беше като на кино. Направо не вярвах на очите си.

— Опита ли се да го спреш?

— Казвал ли съм ти, че навремето доста прилично играех футбол? Спънах го, но явно съм бил доста ентусиазиран, защото му счупих капачката — спомни си Дубинин.

Не можеше и да бъде другояче, тъй като паветата са доста по-твърди от футболно игрище…

— Петдесет процента.

— И какво стана после?

— Хората от посолството едва не се побъркаха. Посланикът крещя около половин час. Мислеха да ме изпратят направо у дома. Но местната полиция пък искаше да ме награждава с медал. Работата се потули и повече никога не ме повикаха да бъда дипломат — засмя се гръмогласно Дубинин. — Спечелих. Осемнадесет възела.

— А защо се намеси?

— Бях млад и глупав — обясни Дубинин. — Въобще не ми хрумна, че всичко може да е номер на ЦРУ. Посланикът се притесняваше именно от това. В крайна сметка се оказа съвсем истинско престъпление. Капачката на онзи хулиган изглеждаше доста зле. Дали сега може да бяга? Ако пък е бил от ЦРУ, шпионите са станали с един по-малко.

— Мощност — шестдесет процента — обади се механикът. — Всичко е нормално. Няма никакви колебания в налягането.

— Двадесет и три възела. Следващите четиридесет процента мощност не са ни от голяма полза… А шумът от корпуса започва да се увеличава именно от тази точка. Карай внимателно, Ваня!

— Да, капитане.

— Каква е най-голямата скорост, с която си я карал?

— Тридесет и два възела при максимална мощност. Тридесет и три с повече от максималната.

— Носят се слухове за някаква нова боя…

— Изобретението на англичаните ли? Разузнаването твърди, че с нейна помощ американците прибавят още един възел към скоростта си.

— Точно така — потвърди адмиралът. — Разбрах, че имаме формулата за приготвянето й, но самият процес бил изключително сложен. Освен това боядисването с нея също не било лесна работа.

— Всяка скорост над двадесет и пет възела носи риск от откъсване на звукоизолиращите плочки от корпуса. Случвало ми се е само веднъж. Бях помощник-капитан на „Свердловский комсомолец“… — поклати глава Дубинин. — Все едно, че се намираш в барабан.

— По този въпрос не можем да направим много, приятелю.

— Седемдесет и пет процента мощност.

— Смъкни тези плочки и веднага вдигам скоростта с още един възел.

— Не говориш сериозно, нали?

Дубинин поклати глава.

— Не. Ако към лодката идва торпедо, те могат да се окажат решаващи за спасението й.

Те спряха да разговарят. След десет минути мощността щеше да стане сто процента — петдесет и пет хиляди конски сили. Шумът от помпата доста се усили, но все още бе възможно да се чуе човешки говор. Дубинин си спомни, че при същото положение шумът от старата помпа наподобяваше на рок-концерт. Човек усещаше как звукът вибрира в тялото му. Но не и сега. Пък и тази подставка под помпата… Директорът бе обещал огромно намаление на излъчвания шум и явно думите му не бяха празни приказки. След десет минути капитанът вече бе чул и видял всичко, което искаше.

— Намалете мощността — заповяда Дубинин.

— Е, Валентин Борисович?

— КГБ е откраднало това от американците, така ли?

— Поне така ми казаха — отвърна адмиралът.

— Ще разцелувам първия шпионин, когото срещна.

Моторният кораб „Джордж Макреди“ стоеше на товарното пристанище. Той бе голям съд, строен преди десет години и предназначен за превозване на дървен материал. Задвижваше се от нискооборотни дизелови двигатели. Можеше да поеме до тридесет тона обработен дървен материал или цели групи, както бе и в този случай. Японците предпочитаха сами да ги обработват. Така задържаха парите в собствената си страна, вместо да ги изнасят. Единствената им отстъпка бе, че до Япония дърветата щяха да бъдат закарани от американски кораб, и този компромис бе постигнат едва след десетмесечни преговори. Япония сигурно бе хубаво място за екскурзии, макар и малко скъпичко.