Том Клэнси - Всички страхове

— Смятам, че е време да спрем — каза Фром.

— Съгласен съм.

Работеха вече четиринадесет часа. Гусн освободи работниците. Двамата с Фром излязоха навън и оставиха стаята на грижите на двама мъже от охраната.

Пазачите не бяха твърде образовани. Избрани измежду личните бодигардове на командира, те бяха ветерани от многобройни бойни операции. По ирония на съдбата повечето от битките им бяха срещу араби като тях, а не срещу ционистките им врагове. Тъй като терористичните групи бяха много и всяка от тях искаше подкрепата на палестинския народ, помежду им неизбежно избухваха разпри за разпределение на помощта. А разприте между въоръжени мъже винаги водят до смърт. Освен това доказват предаността. Всеки от хората в охраната можеше да стреля отлично. Нито един от тях не отстъпваше в уменията си на новото американско попълнение към организацията — неверника Ръсел.

Единият от пазачите на име Ахмед запали цигара и се облегна на стената. Очакваше го поредното досадно нощно дежурство. Когато охраняваше местността или дежуреше край сградата, в която спи Куати, поне разполагаше с най-различни обекти за наблюдение. Човек можеше да си представи, че зад всяка кола или прозорец се крие израелски агент, а подобни мисли го държаха буден. Но тук нямаше нищо такова. Тук пазеха машини, които не помръдваха от мястото си. За разнообразие, пък и за да изпълняват точно задълженията си, пазачите често наглеждаха операторите на машините. Придружаваха ги до стола и спалнята им, както и почти навсякъде другаде. Въпреки че нямаше образование, Ахмед бе доста съобразителен, запомняше лесно и смяташе, че с няколко месеца подготовка лесно можеше да работи на мястото на който и да е от операторите. Освен това нямаше никакви проблеми с оръжието. Можеше бързо да установи всяка повреда и да я поправи не по-зле от всеки оръжеен майстор.

Докато обикаляше из помещението, той се вслушваше в бръмченето на различните вентилационни системи и оглеждаше измервателните уреди, които отчитаха състоянието на машините. Уредите по контролните табла отчитаха и съдържанието на гориво в резервните генератори.

— Постоянно се притесняват дали ще успеят да свършат навреме, нали? — разсъждаваше на глас Ахмед.

Той продължи обиколката си, като тайно се надяваше някоя от лампичките на измервателните уреди да изгасне. Двамата пазачи спряха да огледат парчето метал, от което толкова много се интересуваха Фром и Гусн.

— Какво ли е това?

— Нещо удивително — каза Ахмед: — Във всеки случай го пазят в тайна.

— Според мен е атомна бомба.

Ахмед се обърна.

— Защо мислиш така?

— Един от работниците каза, че няма какво друго да е.

— Значи ще бъде добър подарък за израелските ни приятели.

— След като през последните години измряха толкова много араби… Заради израелците, американците и всички останали… Да, с удоволствие ще им я подаря.

Те продължиха обиколката си около безжизнените машини.

— Чудя се за какво ли са се разбързали толкова много?

— За каквото и да е, искат да го свършат навреме.

Ахмед отново млъкна и погледът му се спря на купчината метални и пластмасови части върху работната маса. „Атомна бомба ли?“ — запита се той. Но някои от тези неща изглеждаха като… пластмасови сламки. Дълги, тънки, леко извити и здраво завързани на снопчета… Пластмасови сламки в атомна бомба? Това не бе възможно. „Атомната бомба трябва да е… каква?“ Ахмед искрено си призна, че не знае какво точно представлява атомната бомба. Е, все пак можеше да чете Корана, вестниците и инструкциите на оръжието. Нима бе виновен, че няма образованието на Гусн, който му допадаше по особен начин. Ахмед дори малко му завиждаше. Какво прекрасно нещо бе образованието. Ако баща му бе нещо повече от прост селянин може би собственик на магазин — и имаше спестявания…

При следващата си обиколка той видя… кутия с боя? На такова приличаше. Металните нишки, отделяни при струговането, се събираха във фреоново корито. Ахмед доста често бе виждал процедурата. Остатъците — те приличаха на тънки метални конци — се събираха механично в контейнер, който наистина приличаше на кутия за боя. Процедурата се извършваше от един от работниците, въоръжен с дебели гумени ръкавици. След това кутията се поставяше в камера с две врати. Оттам я отнасяха в другата стая, отваряха я в също такава камера и изсипваха съдържанието й във формите за леене.

— Отивам да пикая — каза другият пазач.