Том Клэнси - Всички страхове

— Какъв?

— Ами най-добре някакъв малък — „Гълфстрийм“ или ЕС-135 Трябва обаче да бъде екипиран с необходимото оборудване. Лично аз дори бих препоръчал повече от един.

— На какво разстояние трябва да бъде?

— Достатъчно далеч, за да не го засекат… На около тридесет мили. Не е задължително да се движи на същата височина. Няма нужда да го ескортираме.

— Трудно ли ще бъде изработването на устройството?

— Не. Най-сложно ще бъде с предавателя, но както казах, ще го инсталираме в бутилка от алкохол. Марката ще бъде от обичайните продавани и безмитните магазини. Освен това няма да е стъклена, а керамична. Например скъпа бутилка „Чивас регал“. Японците обичат шотландско уиски.

— А има ли възможност да я открият? — попита Райън. Кларк се усмихна като хлапак, току-що надхитрил учителя си.

— Ще изработим устройството изключително от японски части. Освен това ще оставим прихващащо устройство, настроено на необходимите честоти в самия самолет. Те ще пътуват с обичайната тълпа журналисти. Ще поставя устройството в едно от кошчетата за смет на долния етаж. Ако операцията се издъни, ще останат с впечатлението, че е тяхна работа. Дори могат да помислят, че го е направил японски журналист.

Райън се усмихна.

— Добре замислено, Джон…

— Знаех си, че ще ти хареса. Когато самолетът кацне, ще вкараме наш човек да прибере бутилката. Що се отнася до нея, ще я измайсторим така, че тапата да не може да се махне. Вероятно ще я закрепим с устойчиво лепило.

— А как ще я качим на борда в Мексико Сити?

— Динг ще се погрижи за това. Време е да добие опит в планирането на операции, а пък и сега задачата не е трудна. Моят испански е достатъчно добър, за да заблуди всеки испанец.

— Добре. Предполагам, че няма да можем да получаваме информацията директно.

— Няма начин — поклати глава Кларк. — Ще я получаваме закодирана. С помощта на високоскоростни записващи устройства бързо ще я прехвърлим в компютрите, които ще я изчистят. Налага се да го направим от съображения за сигурност. Хората в преследващия самолет не бива да знаят какво точно чуват… Може би ще кажем само на пилота, но май не виждам нужда и от това. Ще го изясня допълнително.

— След колко време ще разполагаме с окончателен материал?

— Да кажем, след два часа. Поне така твърди човекът от научно-техническия отдел. Знаеш ли кое е най-хубавото в цялата работа?

— Кое?

— Местата, в които не може да се монтира подслушвателна техника, се броят на пръсти и самолетите са между тях. Момчетата от научно-техническия отдел от сума ти време си блъскат главите как да го направят. Всъщност изобретението е дошло от флота. Проектът е бил строго секретен и сега никой не знае, че сме в състояние да го осъществим. Компютърните кодове са изключително сложни. Доста хора се опитват да постигнат същия резултат, но засега успехът за тях е само теория. Всъщност човекът, който се е справил, е служител на Агенцията за национална сигурност. Повтарям, сър Джон, никой не знае, че сме в състояние да го направим. Охраната им няма да заподозре нищо. Ако намерят предавателя, ще си помислят, че е аматьорска работа. Колкото до приемащото устройство на борда, то може да бъде полезно единствено на нас.

— То също ще предава и ще подсигурява другите, нали?

— Точно така. По този начин вече разполагаме с два източника на разпръскване. Единия в самия самолет, а другите два, предаващи вън от него.

Райън вдигна тост с чашата си за кафе.

— Добре, след като техническата страна изглежда в ред, искам оценка за осъществимостта на операцията.

— Ще я имаш, Джак. По дяволите! Колко е хубаво отново да си шпионин. Не искам да ми се сърдиш, но призванието ми не е да внимавам като квачка за теб.

— Аз също те обичам, Джон — засмя се Райън.

Не го бе правил от доста време. Ако успееха да проведат операцията, онази кучка Елиът можеше и да го остави на мира. Може би и президентът щеше да проумее, че истинските операции с истински оперативни офицери все още носят полза. Щеше да бъде малка победа.

— И за какво са им тези? — попита вторият офицер и погледна към товарната палуба.

— Май ще ги използват за покрив на храм. Предполагам, че е доста малък — добави първият офицер. — Докога ще растат тези вълни?

— Щеше ми се да се движим по-бавно, Пит.

— Вече два пъти говорих с капитана. Той разправя, че трябвало да гоним разписание.

— Да отиде и да го каже на скапания океан.

— Предполагам, че не му е дошло наум. Нима има на кого да се оплачеш?