Том Клэнси - Всички страхове

— Сериозно ли? Та тя направо огъна предната преграда. За малко да си изям илюминатора. Стъклото му май е пукнато. Защо не намалим малко? Да не сме на рали? Не ми се иска да спя в мокри чаршафи.

— Вече наредих.

— Добре.

Главният механик затвори телефона.

— Какво става?

Капитанът бе дошъл на мостика по пижама и халат. Водата от палубата бе почти напълно изтекла обратно в морето.

— Петнадесет-двадесетметрова вълна. Свалих скоростта до шестнадесет. Двадесет възела са твърде много за тези атмосферни условия.

— Сигурно си прав — изръмжа капитанът.

Всеки час в повече на пристанището означаваше нови петнадесет хиляди долара, а собствениците не обичаха допълнителните разходи.

— Вдигни я пак при първа възможност — каза капитанът и тръгна, преди да са му измръзнали краката.

— Тъй вярно — отвърна на вратата Пит.

— Скорост 15,8 възела — докладва кормчията.

— Много добре.

Двамата офицери седнаха пак на столовете и засърбаха кафето си. Преживяването не ги бе изплашило, а само пооживило. Оттук пръските, осветени от лунната светлина, изглеждаха великолепно. Първият помощник погледна към товарната палуба. Трябваха му няколко секунди, за да разбере.

— Запали осветлението!

— Какво става?

Вторият офицер стана, направи две крачки и включи прожекторите на палубата.

— Е, поне една е останала.

— Една от…

Младшият офицер погледна надолу.

— О, останалите три…

Първият помощник поклати глава. Нима силата на водата можеше да бъде описана?

— Веригите бяха много здрави, а ги е скъсала като конци. Страхотно!

Вторият офицер вдигна телефона и натисна един от бутоните.

— Товарът на палубата току-що е паднал през борда. Направете проверка за целостта на предната част от надстройката.

Нямаше нужда да добавя, че проверката трябваше да бъде извършена от вътрешната страна.

След един час стана ясно, че са извадили късмет. Ударът от палубния товар бе попаднал точно в частта от надстройката, укрепена със здрави стоманени греди. Повредата бе незначителна — малко изчукване и един ден боядисване щяха да свършат работа. Това, разбира се, съвсем не променяше факта, че някой трябваше да отреже ново дърво. Три от четирите трупи ги нямаше и японският храм щеше да почака.

Трите трупи, все още вързани една за друга, вече бяха далеч зад „Джордж Макреди“. Те все още бяха сурови, а просмукващата се морска вода ги правеше още по-тежки.

Кети Райън видя колата на мъжа си, която спря отвън. Тя вече бе преодоляла раздразнението си от Джак. Сега бе наранена. Той не искаше да говори за случая — по-точно не искаше да й обясни, да се извини. Опитваше се да се преструва, че… Какво? Освен това от време на време казваше, че не е добре, че се чувства изморен. Кети искаше да обсъдят всичко, но не знаеше откъде да започне. Доктор Карълайн Райън бе наясно, че мъжкото его е крехко и че това е най-чупливата част от него. Сигурно проблемът бе съчетание от стрес, умора и пиене. Джак не бе робот. Той се изморяваше. Кети бе забелязала симптомите още преди няколко месеца. Всеки ден по два и половина, дори три часа пътуване с кола. Фактът, че има шофьор, облекчаваше напрежението, но не достатъчно. Три часа в повече той бе далеч. Мислеше, работеше, отсъстваше от дома си.

„Помагам ли му или го наранявам? — питаше се тя. — Грешката не е ли и моя?“

Кети влезе в банята и се погледна в огледалото. Е, разбира се, вече не бе розовобузесто момиченце. Тревогата бе изписала малки бръчки около устата и очите й. Трябваше да коригира диоптрите на очилата си. По време на процедурите започваше да я боли глава. Кети знаеше, че главоболието може би е резултат от проблемите с очите. Но както и повечето хора, тя постоянно страдаше от недостиг на време и отлагаше прегледа при някой от колегите си от института „Уилмър“. „И постъпвам глупаво“ — призна си тя. Очите й обаче бяха все още доста хубави. Добре, че поне цветът им се бе запазил въпреки напрежението, на което ги подлагаше професията й.

Освен това бе достатъчно слаба. Нямаше да й навреди, ако свали два-три килограма или пък ако ги сложи на гърдите си. Кети бе дребногърда жена от дребногърдо семейство, в свят, който припадаше по кравешки вимета, Обичайната й шега, че бюстът е обратнопропорционален на размера на мозъка, бе просто защитен механизъм. Тя мечтаеше за по-големи гърди, също както и всеки мъж мечтае за по-голям пенис, но Бог или пък гените й ги бяха отказали. Въпреки това Кети никога не би се подложила на суетния позор на хирургията. Пък и не одобряваше методите й. Прекаленото количество силиконови подплънки предизвикваше усложнения.