Том Клэнси - Всички страхове

— Как работи мишата линия сега?

Райън се намръщи. Кабът обичаше да употребява служебния жаргон. За него „миша линия“ означаваше веригата от хора и методи, чрез които един документ се транспортираше от агента до получателя му. Този израз обаче вече не се използваше.

— Доста е опростена. Кадишев оставя съобщението в джоба на палтото си. Гардеробиерката във фоайето на Конгреса им взема доклада и го предава на нашите хора. Просто и лесно. Освен това доста бързо. Аз лично никога не съм й имал доверие, но работи.

— И какво? Сега имаме двама извънредно важни агенти, които се съмняват във връзките ни, и аз трябва да летя чак до Япония, за да се срещна лично с единия.

— Желанието на един агент да се срещне лично с висш служител от управлението не е толкова необичайно, директоре. Хората стават неспокойни и фактът, че някое високопоставено лице мисли за тях, ги прави сигурни.

— Ще изгубя цяла седмица — запротестира Кабът.

— Нали в края на януари и без това ще ходите в Корея — забеляза Райън — Навестете нашия приятел на връщане. Той не настоява да ви види незабавно, а просто скоро.

Райън се върна към доклада на СПИНАКЪР, като се чудеше защо Кабът си позволява да се отклонява от темата толкова лесно. Причината, разбира се, бе в това, че е дилетант, при това мързелив и такъв, който не обича да губи спорове. В новия доклад се съобщаваше, че Нармонов наистина е много обезпокоен. Той се тревожел, че Западът ще разбере колко е отчаян ОТ положението с армията и КГБ. Нова информация за изчезналите ядрени бойни глави липсваше, но затова пък надълго и нашироко се говореше за промените в парламентарните мнозинства. Райън остана с впечатлението, че докладът е някак си изкуствено сглобен. Той реши да го даде за оценка на Мери Пат Фоли. В крайна сметка тя най-добре познаваше човека си.

— Предполагам, че ще го отнесете на президента.

— Да, мисля, че ще трябва.

— Ако мога да ви дам един съвет, не забравяйте да му кажете, че все още не сме потвърдили нищо от сведенията на Кадишев.

— Е, и? — вдигна поглед Кабът.

— Ами приемаме, че са верни, директоре. Когато имаш само един източник на нещо и това нещо е от изключителна важност, нямаш друг избор, освен да го кажеш на хората.

— Аз вярвам на СПИНАКЪР.

— Аз пък не съм толкова сигурен.

— Руският отдел също се доверява на сведенията му — забеляза Кабът.

— Вярно е, че приеха информацията му, но лично аз щях да се чувствам сто пъти по-добре, ако имахме независим източник, който да я потвърди — каза Джак.

— Разполагаш ли със солидни аргументи, които да те карат да се съмняваш в сведенията му?

— Нищо осезаемо. Просто досега вече трябваше да сме успели да потвърдим нещо.

— Значи искаш да бия всичкия път до Белия дом, за да представя доклада и след това да призная, че може и да грешим?

Кабът най-сетне загаси пурата си за голямо облекчение на Джак.

— Да, сър.

— Няма да го направя.

— Трябва, сър. Трябва да го направите, защото по една случайност това отговаря на истината.

— Джак, не ти ли се струва малко неудобно да ми казваш какви са правилата в тази сграда? Ако не се лъжа, аз съм директорът тук.

— Виж какво, Маркъс — започна Джак, като се опитваше да не показва раздразнението си. — Този човек ни дава изключително важна информация. Ако се окаже вярна, тя сигурно ще повлияе на отношенията ни със Съветския съюз. Но сведенията му са все още непотвърдени. Това са просто думи на един човек, нали така? Ами ако той бърка? Ако не е разбрал нещо както трябва? Или пък ако ни лъже?

— Имаме ли причина да се съмняваме в него?

— Никаква, директоре. Но нима, ако сме изправени пред толкова важен проблем, е разумно да конструираме националната си политика върху кратко писмо от един-единствен човек?

Това бе най-добрият начин да се справиш с Маркъс Кабът — да му говориш за разум.

— Добре тогава, Джак. Добре. Колата ме чака. Ще се върна след около два часа.

Кабът грабна палтото си и се запъти към асансьора. Служебната му кола го очакваше. Като директор на Централното разузнаване му се полагаха двама бодигардове. Единият шофираше, а другият седеше до него на предната седалка. Без тях щеше да му се налага да се справя със задръстванията по улиците, както и всички оставали. „Райън — помисли си той, докато пътуваше — започва да става досаден.“ Е, добре, той наистина бе нов в управлението. Наистина нямаше достатъчно опит. Наистина обичаше да оставя черната всекидневна работа на подчинените си. В крайна сметка той беше директор и не можеше да свърши абсолютно всичко, нали? Омръзна му по два-три пъти на седмица да му обясняват правилата на играта. Омръзна му да търпи неподчинението на Райън. Омръзна му всеки път да го занимават с тъпи анализи при положение, че имаше далеч по-интересна информация. Когато влезе в Белия дом, Кабът вече бе порядъчно ядосан.