Том Клэнси - Всички страхове

— Ще останете за вечеря? Този път ще остане. Ще празнуваме стипендията на Питър.

— Не мога да откажа подобно предложение, док — обади се Кларк.

— Добре.

Райън внесе Джаклин Тереза Зимър в къщата. Нито той, нито Кларк забелязаха, че паркираният на около петдесет метра микробус след НЯКОЛКО минути потегли.

Започваха с най-сложната и прецизна част от операцията. Плутоният бе поставен в цериев сулфид. Тигелите бяха отнесени до електрическата пещ, след което Фром затвори и заключи вратата. С помощта на вакуумна помпа въздухът бе изтеглен и на негово място вкараха аргон.

— Въздухът съдържа кислород — обясни Фром. — Аргонът е инертен газ. Не искам да поемам никакви рискове. Плутоният е силно реактивен и пирофоричен. Керамичните тигели също са нереактивни и инертни. Използвам повече от един тигел, за да премахнем възможността от формиране на критична маса и предварително започване на верижна реакция.

— Фазови трансформации? — попита Гусн.

— Точно така.

— Колко време ще ни отнеме? — намеси се Куати.

— Два часа. През това време ще се подготвим. При ваденето от пещта тигелите ще бъдат покрити. Ще направим преливането в среда от инертен газ. Сега вече знаеш защо имахме нужда точно от такава пещ.

— Има ли някаква опасност при преливането?

Фром поклати отрицателно глава.

— Никаква. Стига да сме внимателни, разбира се. Конфигурацията на отливката напълно премахва риска от образуването на критична маса. Много пъти съм правил тази операция макар и в изкуствени условия. Ставали са и инциденти, но при тях наличието на реактивен материал винаги е било по голямо от сегашното. Освен това те датират още от времето, когато рисковете от работата с плутоний не бяха още напълно изследвани. Не, сега ще работим бавно и внимателно. Представи си, че работиш със злато — завърши Фром.

— А обработката с машините?

— Ще продължи три седмици, след което ще ни трябва още половин месец за сглобяване и оглед на отделните компоненти.

— Кога ще вкараме трития? — попита Гусн.

Фром се наведе, за да погледне в пещта.

— Аз лично ще се занимая с него точно преди да приключим. След това ще сме готови.

— Намираш ли някаква прилика? — попита Уелингтън.

— Трудно е да се каже — отвърна следователят. — Във всеки случай той явно харесва хлапето. То наистина е сладко. Миналата седмица ги гледах, докато сглобяваха люлката. Между другото малката се казва Джаки. — Джаклин Тереза…

— О? Това е интересно.

Уелингтън записа нещо в бележника си.

— Както и да е, хлапето е направо лудо по люлката.

— Май доста харесва и доктор Райън.

— Мислиш ли, че той наистина е бащата?

— Вероятно — отвърна Уелингтън, докато гледаше видеокасетата и сравняваше лицето със снимките. — Светлината не е била много добра.

— Мога да накарам момчетата още да поработят върху нея. За видеокасетата обаче ще са необходими няколко дни. Трябва да го направят кадър по кадър.

— Мисля, че идеята е добра. Искам да изпипаме работата си докрай.

— Ще го направим. И какво ще стане сега с него?

— Предполагам, че ще му предложат да напусне държавната служба.

— Ако бяхме обикновени граждани, това щеше да си бъде чисто изнудване, нарушаване на личните права.

— Но не сме и не правим нищо подобно. На този човек са поверени секретни сведения, а личният му живот явно не е такъв, какъвто трябва да бъде.

— Е, грешката затова не е у нас, нали?

— Точно така.

— По дяволите, Райън, не можеш да правиш това.

— Кое? — попита Джак.

— Да ходиш до Хълма през главата ми.

— Какво искате да кажете? Аз просто намекнах на Трент и Фелоус, че има някакъв проблем. Това влиза в задълженията ми.

— Но докладът не е потвърден — настоя директорът.

— Нима някога сме потвърждавали нещо напълно?

— Виж тук — подаде му Кабът някаква папка.

— Но това е СПИНАКЪР. Защо не съм го виждал?

— Просто го прочети — сопна му се Кабът.

Информацията бе кратка и Джак бързо приключи с нея.

— Потвърждава изтичането…

— Да, но според него то е в московското ни посолство. Вероятно чиновник, работещ с кодовете.

— Безпочвени подозрения. Това, което казва, е, че иска отсега нататък докладите му да се предават на ръка. Не ни съобщава нищо друго.

Кабът се опита да избяга.

— Мисля, че сме го правили и преди.

— Да — съгласи се Райън.

Сега с директната самолетна линия между Москва и Ню Йорк щеше да бъде детска игра.