Том Клэнси - Всички страхове

— За какъв, по дяволите, се мисли?!

— И аз това се питам, Боб.

— Той се маха, Елизабет. Хвърчи. Вън е. В-Ъ-Н. Придвижи нещата.

— Добре, мисля, че знам как да го направя.

Обстоятелствата ги улесниха. Един от помощниците на Ърнест Уелингтън дебнеше пред дрогерията вече цяла седмица. Магазинът на семейство Зимър се намираше край магистрала 50, между Вашингтон и Анаполис. В близост до нея имаше доста жилищни постройки, откъдето идваше основната част от клиентите. Следователят паркира микробуса си в края на улицата. Така можеше да наблюдава едновременно магазина и близката сграда. Микробусът бе от обикновените возила, използвани за следене — построен по типичния начин от специализирана в тази област фирма. На покрива умело бе замаскиран перископ, чиито лещи служеха за „очи“ на една телевизионна камера, и тридесет и пет милиметров фотоапарат „Канон“. Следователят разполагаше с хладилник, пълен с безалкохолни напитки, термос с кафе и тоалетна. За него микробусът бе едва ли не втори дом и някои от техническите му съоръжения не отстъпваха на подобните им, монтирани от НАСА на совалката.

— Бинго! — изпращя радиото. — Колата на обекта се приближава към изхода. Излиза от магистралата.

Човекът в микробуса включи своя микрофон.

— Прието. Край.

Кларк забеляза мъркюрито още преди два дни. Един от проблемните със сигурността бе, че едни и същи коли от време на време се появяваха отново. Тук случаят явно бе такъв. Мъркюрито никога не се доближи до тях и не ги последва в отбивката от магистралата. И днес ситуацията се повтори. Кларк не бе забелязал, че шофьорът използва микрофон… но с новата клетъчна техника можеше да се говори отвсякъде. Чудесно, нали? Той спря на паркинга пред дрогерията и очите му огледаха за опасност. Нямаше. Кларк и Райън излязоха заедно от колата. Палтото и сакото на шофьора бяха разкопчани, за да може при нужда ръката му бързо да достигне кобура на десетмилиметровата „Берета“. Слънцето залязваше, хвърляйки красиви оранжеви отблясъци в западното небе. Бе необичайно топло за сезона и Кларк съжали, че се е навлякъл с палто. Времето в окръг Колумбия бе непредвидимо, както и навсякъде по света.

— Здравейте, доктор Райън — поздрави едно от децата на Зимър. — Мама е вкъщи.

— Добре.

Райън излезе от дрогерията и се запъти по застланата с широки каменни плочи пътека към къщата на семейство Зимър. Карол бе седнала отвън с най-малкото си дете, което се клатушкаше на новата си люлка. Кларк, внимателен както винаги, последва Джак. Наоколо не се виждаше нищо подозрително — все още зелени поляни, няколко деца, подхвърлящи си футболна топка, паркирани на улицата коли. Подобни летни температури в началото на декември доста безпокояха Кларк. Според него те бяха сигурен признак, че се задава тежка зима.

— Здравей, Карол! — поздрави Джак.

Госпожа Зимър внимателно наблюдаваше детето си на люлката.

— Док Райън, харесва ли играчката му?

Джак кимна с леки угризения на съвестта. Трябваше да помогне за сглобяването й. Той беше експерт по сглобяване на играчки. Джак се наведе над детето.

— Как е малката палавница?

— Не иска става от люлката, а вече време за вечеря — оплака се Карол. — Ще помогнете ли?

— А как са другите?

— Питър също приет в колежа. Пълна стипендия.

— Чудесно — възкликна Джак и топло я прегърна.

„Каква бе старата поговорка? Учениците надминават учителите си ли… Господи, Бък щеше да се гордее с децата си.“ Това не беше просто резултат от нормалната азиатска мания за образование. То беше същото нещо, издигнало на толкова високи постове американците от еврейски произход. Ако ти се открие възможност — хващай я за гърлото. Той се наведе над най-малката издънка на рода Зимър, която протегна ръце към чичо Джак.

— Ела, Джаки.

Той я вдигна и трудът му веднага бе възнаграден с целувка.

— Хванах те!

Номерът е прост, но ефективен. Дори и да го знаеш, трудно можеш да се предпазиш от него. В микробуса имаше няколко бутона, които задействаха клаксона. Човешкият мозък отъждествява звука от него със сигнал за тревога и инстинктивно насочва погледа натам, за да види дали има основание за притеснение. Следователят натисна най-близкия до себе си и Райън като по команда се обърна в посоката на сигнала с детето в ръце. Следователят вече бе заснел прегръдката с жената, целувката от детето, а сега имаше и Райън в цял ръст, заснет от телевизионна камера, която работеше заедно с видеото. Просто като фасул. Райън бе паднал в капана. Странно, че на човек с толкова хубава жена му се искаше да кръшка и с други, но това е животът. Винаги води със себе си и бодигарда, за да се предпази от фалове. На всичко отгоре имаше и дете. „Да върви по дяволите“ — помисли си мъжът, докато камерата до него продължаваше да бръмчи.