Том Клэнси - Всички страхове

Историците неизменно квалифицираха епохата, в която живеят, като „време на промени“. „Е, поне за това са прави“ — помисли си Джак. Ако това не бе време на промени, то тогава какво, по дяволите, бе? Сега Съветите имаха възможността да избират между два политически и икономически свята. Те все още се колебаеха, люшкаха се, не знаеха по кой път да поемат. И това правеше политическата ситуация, в която се намират, опасно уязвима. „За какво?“ — запита се Джак.

„За абсолютно всичко, по дяволите.“

Според СПИНАКЪР Нармонов бил принуден да сключи сделка с армията, която агентът смяташе за „ретроградна“. Първа група. „Съществува опасност — продължаваше той — Съветският съюз да се превърне в полумилитаризирана държава, която потиска прогресивните си елементи.“ Освен това смяташе, че Нармонов вече е изгубил търпение.

— Казва, че е разговарял с Андрей Илич на четири очи — посочи Мери Пат. — По-добра разузнавателна информация просто не съществува.

— И това е вярно — отвърна Джак. — Но все пак сведенията му са доста тревожни, нали?

— Лично аз не се притеснявам от реставрация на марксистката идеология. Това, което наистина ме тревожи…

— Знам. Гражданската война.

„Гражданска война в страна с тридесет хиляди ядрени бойни глави. Звучи весело.“

— Подходът ни е да отпускаме на Нармонов необходимата му свобода на действие, но ако нашият човек е прав, то тогава може би постъпваме погрешно.

— А какво мисли Ед?

— Мнението му е като моето. Вярваме на Кадишев. Все пак аз съм го вербувала. Абсолютно всеки негов доклад е минавал както през моите, така и през ръцете на Ед. Той ни дава информация. Умен е, в добра позиция, много проницателен и нахакан. Спомняш ли си да ни е давал погрешни сведения?

— Не — отвърна искрено Райън.

— Нито пък аз, Джак.

Заместник-директорът се отпусна в стола си.

— За бога, просто съм влюбен в лесните решения… Не знам, МП. Когато се срещнах с Нармонов… Той е много упорит, умен и действен човек. Просто има куража да върши работата си.

— Но човешките възможности не са безкрайни — усмихна се Мери Пат. — Понякога хората се уморяват. Просто губят форма. Стресът, продължителната работа, недоспиването… Животът ни изстисква. Защо, мислиш, си вземам отпуска? Бременността ми идва точно навреме, за да ми даде оправдание. Е, разбира се, раждането не прилича на екскурзия, но аз сменям обстановката за около месец. Сблъсквам се с действителността вместо с всекидневната работа в управлението. Това е преимуществото ни пред мъжете, док. Вие не можете да се откъснете толкова лесно като нас. Не мислиш ли, че именно там се крие проблемът на Андрей Илич? Има ли към кого да се обърне за съвет? Има ли от кого да поиска помощ? Той тъпче на едно и също място вече от доста време. Опитва се да се справи с влошаващото се положение, но вече няма сили. Ето това ни казва СПИНАКЪР и думите му съвпадат с фактите.

— Само дето не сме го чували от никое друго място.

— Но той е най-добрият ни източник на подробности от кухнята.

— Доводът ти просто затваря омагьосания кръг, в който се намираме, Мери Пат.

— Док, разполагаш с доклада, а знаеш и мнението ми — каза госпожа Фоли.

— Разбира се, мадам — отвърна Джак и остави папката на бюрото си.

— И какво смяташ да им кажеш? — „Те“ бяха висшата тройка на изпълнителната власт — Фаулър, Елиът, Талбът.

— Мисля, че ще използвам твоята оценка. Не съм напълно съгласен с нея, но не разполагам с аргументи за оборването й. Освен това последния път, когато застанах срещу теб, именно аз оплетох кълчищата.

— Знаеш ли, че си много добър шеф?

— А пък ти отлично умееш да ме подработваш.

— Е, на всекиго може да се случи — отвърна госпожа Фоли и с мъка се изправи. — Сега трябва да се дотътря до кабинета си.

Джак също стана и побърза да й отвори вратата.

— Кога трябва да родиш?

— На тридесет и първи октомври — усмихна му се тя. — Празникът на Вси светии. Но винаги закъснявам и все се раждат големи.

— Е, внимавай тогава.

Джак я изгледа, докато се отдалечи, и се отправи към кабинета на директора.

— Хвърли един поглед на това.

— Нармонов? Чух, че е пристигнал нов доклад на СПИНАКЪР.

— Точно така, сър.

— Кой ще напише отчета за него?

— Аз — отвърна Джак. — Първо обаче искам да сверя някои неща.

— Утре ще ходя надолу. Бих искал дотогава да е готов.

— Ще го свърша още тази вечер.

— Добре. Благодаря, Джак.

„Това е мястото“ — каза си Гюнтер по средата на първата четвърт. Стадионът приютяваше шестдесет и две хиляди седемстотин и седемдесет запалянковци. Бок видя още около хиляда човека, които продаваха напитки и закуски. Мачът не бе важен, но американците явно се отнасяха към футбола си с не по-малко уважение, отколкото европейците към своя. Учудващо много хора бяха нашарили лицата си с цветовете на местния отбор. А неколцина дори бяха голи до кръста с изрисувани върху телата фланелки, по които ясно се открояваха големите цифри на номерата, характерни за американския футбол. По оградата, близо до първия ред, висяха най-различни окуражителни лозунги. На терена имаше жени, подбрани с оглед на танцувалните им способности, както и по някои физически качества, които даваха тон на агитките. Бок стана свидетел на една доста странна демонстрация, наречена „вълната“.