Том Клэнси - Всички страхове

— Сигурно и Роки Балбоа не е бил в по-добра форма от мен. Ед току-що приключи с боядисването на детската стая. Люлката отново е сглобена. Всичко е готово, Джак.

— Колко отпуска ще си вземеш?

— Четири седмици. Или пък шест.

— Искам да вземеш малко от този материал за у дома — каза Райън, без да вдига поглед от втора страница.

— Щом ми плащаш — засмя се Мери Пат.

— Какво мислиш, МП?

— Мисля, че СПИНАКЪР е най-добрият ни източник на информация. Щом го казва, вероятно е истина.

— Да, но отникъде другаде няма нищо подобно.

— Именно затова се вербуват високопоставени агенти.

— Вярно — съгласи се Райън.

Докладът на агент СПИНАКЪР не можеше да бъде сравнен със земетресение. Той по-скоро приличаше на слаб трус, от който хората разбираха какво ги чака по-нататък. Откакто руснаците бяха дали тон за начало на реформите, Съветският съюз мигновено бе развил повсеместна политическа шизофрения. «Думата не е точна — каза си Райън. — По-скоро прилича на общо объркване.» На политическата сцена съществуваха пет ясно отделени един от друг сектора. Първо — истинските комунисти, убедени, че всяко отклонение от партийната линия е грешка. Някои ги наричаха ретрогради“. Второ — прогресивните социалисти. Те пък се стремяха да създадат социализъм с човешко лице. „Опит, който вече се провали в Масачузетс“ — помисли си сухо Райън. Трето — умерените центристи, желаещи капиталистическа пазарна икономика, подплатена със солидни социални помощи. Според икономистите това бе най-лошият вариант. Четвърто — реформаторите, които се бореха за минимални социални осигуровки и бурно развитие на капитализма. Но, от друга страна, значението на думата „капитализъм“ та сега се знаеше само в бързо разширяващия се престъпен свят. Пето — крайно десните, радетели на авторитарен режим. Преди седемдесет години именно тази форма на управление бе довела комунистите на власт. Групи те, изпадащи в двете крайности, притежаваха по около десет процента от местата в Конгреса на народните депутати. Останалите осемдесет процента от гласовете бяха сравнително равномерно разпределени между трите центристки групировки. Напълно естествено обаче различните въпроси разцепваха коалициите. Един от тях бе екологията, която винаги предизвикваше разгорещени дебати. Но като че ли най-парлив си оставаше въпросът за отделянето на републиките, които винаги досега са били под руско управление. В крайна сметка всяка от петте групи се раздели на по-малки политически образувания. Например напоследък в средите на крайната десница упорито се говореше за поканването на Романови в Москва. Те не искаха отново да ги сложат на трона, а просто да им поднесат полуофициалните си извинения за убийството на царското семейство. Или поне така твърдяха слуховете. Джак си мислеше, че авторът на идеята или е най-наивният хапльо, родил се след влизането на Алиса в заешката дупка, или пък е политик с опасно опростен начин на мислене. Хубавото в цялата история — както предаваше станция Париж на ЦРУ — бе, че великият княз на всички руснаци явно умееше да преценява политиците и се грижеше за сигурността си повече от спонсорите, които го канеха.

Лошото обаче идваше оттам, че политическата и икономическата ситуация в Съветския съюз изглеждаше напълно безнадеждна. А докладите на СПИНАКЪР й придаваха направо зловещ вид. Андрей Илич Нармонов явно се бе отчаял. Той вече нямаше избор, нямаше съюзници, нямаше идеи, нямаше време, нямаше пространство за маневри. Докладът твърдеше, че се занимава единствено с етническите проблеми. Бил стигнал дотам, че се опитвал да заздрави позициите си в силовите ведомства — МВД, КГБ и армията, — за да предотврати разпадането на империята със сила. Но според СПИНАКЪР армията не била много ентусиазирана от идеята, както и от половинчатия начин, по който Нармонов смятал да я осъществи.

Подозренията относно евентуалните политически амбиции на съветските военни датираха още от времето на Ленин. Те не бяха нещо ново. В края на тридесетте години Сталин бе провел чистка сред офицерския корпус. Според всеобщото мнение маршал Тухачевски не е представлявал никаква политическа заплаха и обвиненията са били поредният плод на Сталиновата злостна параноя. В края на петдесетте години Хрушчов бе постъпил по аналогичен начин, но без да прибягва до масови екзекуции. Към тази мярка го бе подтикнало желанието да ограничи производството на танкове и да заложи на ядреното оръжие. Нармонов също бе пенсионирал доста генерали и полковници. Така съкращаваше ненужните средства за отбрана и облекчаваше икономиката. Но в този случай съкращенията в армията се съпровождаха и от политически ренесанс. За пръв път в страната съществуваше реална политическа опозиция. Но в крайна сметка оръжието се намираше в ръцете на армията. Трето главно управление на КГБ е имало за цел именно предотвратяването на тази смущаваща възможност. Служителите му са били офицери, облечени във военна униформа, които са следели настроенията в армията. Но сега Трето главно управление бе бледа сянка на предишната си слава. Военните бяха успели да убедят Нармонов да го премахне, за да не пречи на превръщането на руската армия в професионална бойна единица, вярна на родината и новата конституция.