Том Клэнси - Всички страхове

Ръсел съсредоточено наблюдаваше играта. «Викингите» тъкмо бяха отбелязали нещо, наречено «тъчдаун», но другият отбор явно не мислеше да се отказва.

— А някой успявал ли е да саботира мачове досега?

Марвин се обърна.

— Какво? Аа, по време на войната с Ирак охраната бе доста засилена. Освен това нали си спомняш за онзи филм?

— Филм ли? — попита Бок.

— Мисля, че се казваше «Черната неделя». В него някакви терористи от Близкия изток се опитаха да взривят стадиона — засмя се Ръсел. — Вече са ГО правили, човече. Макар и само в Холивуд. Използваха малък дирижабъл. Думата ми беше, че докато воювахме с Ирак, по време на мача за суперкупата над стадиона не се разрешаваше да прелитат дирижабли.

— Има ли мач в Денвър днес?

— Не. Утре вечер ще играят «Мустангите» и «Чайките». Няма да бъде много интересно. «Мустангите» не са във форма.

— Разбирам.

Бок излезе от стаята и отиде да направи резервации за сутрешния полет до Денвър.

Кети стана, за да го изпрати. Дори приготви закуска. Студеното й отношение през последните няколко дни в никакъв случай не помагаше с нещо на Джак. Точно обратното. Но нима той можеше да каже нещо? Тя дори се престара, като му оправи вратовръзката, целуна го и го изпрати до вратата, «Усмивка, любещ поглед и всичко това заради съпруг, който не се справя с мъжките си задължения» — помисли си Джак, докато се приближаваше към колата. Обградените от състрадание и внимание инвалиди сигурно се чувстваха по същия начин.

— Здравей, док.

— Здрасти, Джон.

— Гледа ли «Викингите» и «Кавалеристите» вчера?

— Не. Аз, ъъ, водих сина си да гледа «Скорците». Паднахме с шест на едно.

«Успехът» явно следваше Джак навсякъде, но поне бе удържал на обещанието към сина си, нали? И това бе нещо.

— Двадесет и четири на двадесет и едно в продълженията. Господи, този Уилис направо е страхотен. Просто ги разкъса — осведоми го Кларк.

— Беше ли заложил нещо?

— Петачка в службата, но за проклетия разликата е само три точки. Както и да е, ще отидат в полза на образователния фонд.

Райън не преставаше да се учудва от този факт. Както във всички държавни учреждения, така и в ЦРУ хазартът бе забранен. Но един по-сериозен начин да се прекрати залагането на футболни мачове сигурно щеше да предизвика бунт. Същото бе положението и във ФБР. Това създаваше интересни правила за залагане между различните служби. Например бе забранено да се залага за разлика от половин точка. Доста от хората внасяха печалбите си във «Фонд за подпомагане на образованието» към управлението. Пред залозите затваряше очи дори и главният инспектор в ЦРУ. Всъщност той участваше в залаганията с не по-малка страст от другите.

— Е, поне си си починал добре, Джак — забеляза Кларк, докато пътуваха по магистралата.

— Осем часа сън — призна си Райън.

Предната нощ бе поискал нова възможност, но Кети му бе отказала. «Прекалено си уморен, Джак. Това е всичко. Работиш прекалено много и рушиш здравето си.»

«Сякаш съм кираджийски кон.»

— Това е добре — каза Кларк. — Да не би жена ти да е настоявала да си починеш?

Райън впери поглед в шосето.

— Къде е куфарчето?

— Ето го тук.

Джак го отвори и се зарови из информацията от уикенда.

Хванаха директен полет от вашингтонското национално до денвърското международно летище «Стейпълтън». Времето бе хубаво почти през целия път. Както и повечето европейци, Бок бе впечатлен или по-скоро поразен от огромните пространства. Гористите хълмове на Апалачите; безкрайните равнини на Канзас, осеяни с гъста мрежа от напоителни съоръжения; удивителният начин, по който прерията внезапно свършваше, за да премине в Скалистите планини, намиращи се съвсем близо до Денвър. Марвин без съмнение щеше да каже нещо от сорта на: «тези красоти принадлежат на моя народ» и тъй нататък. Глупости. Били са варвари, живеещи на племена, които са следвали навсякъде бизоните или каквото и друго да е имало тук преди идването на цивилизацията. Вярно, че Америка му беше враг, но поне цивилизована страна, което, разбира се, я правеше още по-опасна. През целия полет Бок се бореше с желанието си да пуши и едва успя да дочака кацането на самолета. Само десет минути след слизането си от самолета те вече бяха наели кола и разглеждаха картата на Денвър. Бок изпитваше леко неразположение от разредения въздух. После разбра, че се намират почти на хиляда и петстотин метра надморска височина. Беше истинско чудо, че в града се играеше американски футбол.