Том Клэнси - Всички страхове

Бяха кацнали в късния предобед, така че нямаха проблеми със задръстването. Намериха стадиона лесно. «Скайдоум» бе внушителна постройка, разположена югозападно от града. Около стадиона имаше доста празни площи, преустроени в паркинги. Бок спря колата до едно от билетните гишета и реши да се довери на обикновения подход.

— Имате ли билети за тазвечерния мач? — попита продавачката той.

— Разбира се. Останаха още неколкостотин. Къде желаете да бъдат?

— Ами всъщност аз не познавам стадиона.

— Сигурно не сте идвали друг път — забеляза жената и му се усмихна приятелски. — Останаха ни места само в горната част — сектори 66 и 68.

— Два билета, моля. Мога ли да платя в брой?

— Разбира се. Откъде сте?

— От Дания — отвърна Бок.

— Наистина ли? Добре дошли в Денвър тогава. Надявам се, че мачът ще ви хареса.

— Мога ли да погледна вътре, за да се ориентирам къде точно са местата?

— По принцип не, но всъщност няма да пречите на никого.

— Благодаря ви — усмихна се Бок в отговор на предвзетата продавачка.

— Нима имат билети за тази вечер? — учуди се Марвин Ръсел. — Ще се гръмна.

— Ела да видим къде са ни местата.

Бок влезе през най-близкия вход. До него имаше няколко големи фургона със сателитна техника на Ей Би Си, които щяха да предават мача. Бок си направи труда да забележи, че на телевизионните станции е отделено специално внимание. Това означаваше, че всеки път паркират на едно и СЪЩО място — до изход номер пет. Вътре немецът забеляза група работници, кои то монтираха апаратурата. Той се отправи към най-близката рампа, като нарочно избра погрешна посока.

Стадионът разполагаше със седящи места за малко повече от шестдесет хиляди човека. Бе разделен на три части: долна, мецанин и горна. Виждаха се и две големи остъклени ложи, в които местата изглеждаха доста привлекателни. Структурата на съоръжението бе впечатляваща. Конструкцията бе от железобетон, а всички горни места се издигаха върху носещи греди. Нямаше колони, които да се изпречват в полезрението на зрителя. Прекрасен стадион. Прекрасна мишена. На север зад паркингите се простираха безкрайни хектари от нискоетажни сгради. На изток се виждаше някакво държавно учреждение. Стадионът не се намираше в центъра на града, но това не можеше да се поправи, нали? Бок намери мястото си и седна. После извади компаса, за да се ориентира за мястото на телевизионните екипи. Това не бе много трудно. До една от журналистическите кабини висеше знамето на Ей Би Си.

— Хей!

— Да? — обърна се Бок и погледна към пазача.

— Какво правите тук?

— Извинете — показа билетите Бок. — Току-що ги купих и исках да разбера къде са местата и къде трябва да паркирам. Никога не съм ходил на мач по американски футбол — прибави той, като наблегна на акцента си. Бе чувал, че американците се отнасят много вежливо към хора с европейски акцент.

— Най-добре е да паркирате в секторите А или Б. Освен това елате по-раничко — да речем, към пет. Така ще избегнете задръстването. Понякога става ужасно.

Гюнтер поклати разбиращо глава.

— Благодаря ви. Вече си тръгвам.

— Няма проблеми, сър. Не е станало нищо особено. Всичко е заради здравните застраховки. Ако тук се мотаят хора без работа, могат да се наранят, а после да ни съдят.

Бок и Ръсел си тръгнаха. Те заобиколиха по най-долната част на стадиона, тъй като Гюнтер искаше да е сигурен, че е запомнил всичко. Но после разбра, че усилията му са били напразни, защото се сдоби със схема на стадиона, отпечатана върху малка брошурка.

— Видя ли всичко, което искаше? — попита Марвин, когато се качиха в колата.

— Предполагам, че да.

— Знаеш ли, че това е доста хитро — заразсъждава на глас американецът.

— Какво имаш предвид?

— Ами използването на телевизията. Грешката на революционерите е, че с лека ръка подминават психологическата страна на въпросите. Всъщност не е нужно да се убиват много хора. Трябва просто да ги изплашиш, да им вземеш страха, нали?

Бок спря точно при изхода на паркинга и погледна придружителя си.

— Доста нови неща си научил, приятелю.

— Информацията е отлична — каза Райън, докато прелистваше страниците.

— Самата аз също не съм предполагала подобен развой — съгласи се Мери Патриша Фоли.

— Как си?

Очите й заблестяха.

— Клайд вече напира. Чакам да ми изтече водата.

Джак вдигна поглед.

— Клайд?

— Така го наричам. Или може би я наричам. Все още не знам.

— Правиш ли упражненията си?