Том Клэнси - Всички страхове

Гюнтер Бок и Марвин Ръсел стояха на тротоара пред Белия дом в тълпата от стотина туристи. Повечето от хората около тях не спираха да щракат с фотоапаратите си. Двамата бяха пристигнали в града предния ден, а на другия щяха да разглеждат Капитолия. И немецът, и индианецът носеха бейзболни шапки, за да се пазят от лъчите на все още силното слънце. На врага на Бок също висеше фотоапарат. Той щракна няколко пъти с него, за да не изостава от другите туристи. Но не фотоапаратът, а очите му запечатваха необходимата информация. Това занимание бе доста по-трудно, отколкото изглеждаше. Белият дом отвсякъде бе заобиколен от големи сгради, даващи отлични възможности за прикритие на снайперистите. Бок знаеше, че вероятно дори и в момента е обект на наблюдение. Но наблюдателите едва ли имаха времето и средствата да сравнят лицето му с всяка снимка, която притежаваха. За всеки случай обаче Бок се бе постарал да промени външността си и да усложни задачата им до крайност.

Президентският хеликоптер долетя и кацна само на около стотина метра от туристите. Ако човек бе въоръжен с преносима ракетна установка, едва ли би издържал на изкушението да я извади точно в този момент. Но идването тук в подходящо време бе доста сложно. Идеалният вариант бе малък камион с изрязано в покрива отверстие. Така зенитчикът можеше да се прицели, да стреля и евентуално да избяга. Можеха да му попречат само снайперистите, които сигурно се спотайваха по околните сгради, а Бок знаеше, че те рядко пропускат целта. Именно американците бяха изобретили снайпера и президентът им с право се ползваше от най-добрите постижения в тази област. Без съмнение някои от хората около него също бяха агенти на тайните служби, но Бок едва ли имаше шанс да ги разпознае.

Бомбата можеше да бъде докарана тук и взривена в камион… като се вземеха предвид охранителните мерки, за които го бе предупредил Гусн. Освен това можеха да успеят да придвижат бомбата в непосредствена близост до Белия дом по времето на обръщението на президента към нацията… ако бе готова навреме. В последното не бяха много сигурни, а и трябваше да помислят за транспортирането й до Америка. Пътуването с кораб щеше да отнеме три седмици. От Латакия до Ротердам, а след това до някое американско пристанище. Най-близкото бе Балтимор. След него идваше Норфолк-Нюпорт нюз. И в двете ежедневно се обработваха голямо количество контейнери. Можеха да я пренесат и със самолет, но обикновено по летищата прекарваха товара през рентген — риск, който не можеха да поемат.

Идеята бе да изненадат президента по време на почивните дни. Те трябваше да са почивни и за всички останали. Абсолютно всички. Бок знаеше, че загърбва един от най-важните оперативни принципи — простотата. Но за да проработи, планът трябваше да предизвика повече от един инцидент и най-подходящи за това се оказваха почивните дни. От друга страна обаче, президентът прекарваше голяма част от уикендите си извън Белия дом. Движението извън Вашингтон, Охайо и други места бе доста непредсказуемо. Охраната на президента на САЩ обичаше да прилага най-простото предпазно средство — движението. Макар и добре известна, системата на пътуванията му често се нарушаваше, а подробностите й грижливо се пазеха от чужди погледи. Бок имаше нужда поне от седмица — и то при добро стечение на обстоятелствата, — за да уреди всички подробности, но никой нямаше да му даде толкова време. На практика излизаше, че е по-лесно да се планира обикновено убийство с прости средства. Например един малък самолет, въоръжен с ракети SA-7… не, не така. Президентският хеликоптер без съмнение разполагаше с най-добрите възможни електронни устройства…

«Една възможност. Имаш само една възможност. Какво ще стане, ако изчакаме? Ако просто стоим мирно и кротко една година и докараме бомбата за следващото обръщение на президента към нацията?» Нямаше да е трудно да придвижат бомбата на такова разстояние от Белия дом, че да разруши сградата и всичко в нея. Беше чувал — а утре щеше и да види, — че Капитолият е сграда с класическа конструкция, изобилие от камък и малко желязо… Може би просто трябваше да изчакат.

Но това бе немислимо. Куати нямаше да го позволи. Имаше две причини. Първата — сигурността. И втората — по-важната, — Куати се мислеше за умиращ човек, а те обикновено не преливат от търпение.

А дали планът въобще щеше да се осъществи? В каква степен се охраняваха зоните, където можеше да се появи президентът? Дали ги съоръжаваха с радиометрична апаратура?