Том Клэнси - Всички страхове

„И именно тук се крие слабостта му“ — помисли си Уелингтън.

Той предпочита да се справя с нещата по кратката процедура. Липсва му лукавство. Това бе характерна черта на честните и фатална слабост в политиката.

Но в края на краищата Райън не можеше да се оплаче от липса на политически покровители. Ако не друго, то Трент и Фелоус със сигурност бяха изкусни политически занаятчии.

„Доста интересен тактически проблем…“

Уелингтън виждаше две насоки на задачата си: да намери нещо, което би могло да се използва срещу Райън, и нещо, което би могло да неутрализира политическите му съюзници.

„Карол Зимър“. Уелингтън затвори едно досие и отвори друго.

Там имаше снимка от Емигрантската служба. Доста стара. От нея гледаше детското куклено личице на Карол от времето, по което бе пристигнала в Америка. Имаше и друга снимка, направена съвсем наскоро от сътрудниците му. Макар и недостигнала четиридесет години, на втората снимка Карол изглеждаше зряла жена. По някога гладката като порцелан кожа се виждаха бръчки. Но ако не друго, тя със сигурност бе по-красива отпреди. Плашливият вид на преследвано животно от първата снимка — направена веднага след бягството й от Лаос — бе заменен с изражение на сигурна в живота си жена. „Има чаровна усмивка“ — помисли си Уелингтън.

Прокурорът си спомни за една своя съученичка — Синтия Ю. „По дяволите, тя беше истинска послушница… същите очи, ориенталска кокетност…“

„Нима е това?“

„Толкова просто?“

Райън бе женен. Жена — Карълайн Мюлър Райън — професор по офталмологична хирургия. Снимка: идеалната Оса — само че беше католичка. Слаби и привлекателна, майка на две деца.

„Е, това, че един мъж има красива жена…“

Райън бе учредил образователен фонд… Уелингтън отвори друго досие. В него имаше ксерокопиран документ.

Той твърдеше, че Райън сам е задвижил нещата, и то не чрез личния си адвокат. Някакъв юрист от Вашингтон. Карълайн Райън не бе подписала документите… дали въобще знаеше за тях? Информацията на бюрото му подсказваше, че по-скоро е обратното.

Следващата работа на Уелингтън бе да провери данните на последното дете на Зимър. Мъжът й бе загинал при „учебен инцидент“… времето бе подозрително. Можеше да е забременяла през седмицата, в която е загинал мъжът й. А можеше и да не е. Това бе седмото й дете. Или осмото? Не й личеше особено. Бременността траеше девет месеца или по-малко. Първите деца обикновено закъсняваха, а последните по правило се раждаха по-рано. Детето се бе появило на бял свят с тегло… два килограма и седемстотин грама… по-малко от обикновеното, но все пак бе азиатче, а те са по-малки… дали и бебетата им бяха такива?

Уелингтън си записа фактите с пълното съзнание, че има поне десет „може би“, но нито един факт.

Но нима търсеше факти, по дяволите?

Двамата хулигани. Бодигардовете на Райън — Кларк и Чавес — бяха пребили единия. Сътрудниците му бяха говорили с Ал Арнолдс от местния полицейски участък. Тамошните ченгета се бяха солидаризирали с Кларк. Въпросните хулигани имаха дебели досиета, макар и пълни с дреболии. Нищо сериозно. Ченгетата бяха останали доволни от развитието на събитията. „Нямаше да имам нищо против дори и да бе застрелял онзи малък нехранимайко — бе казал един сержант пред касетофона на сътрудниците му. — Тоя Кларк май наистина си го биваше. Пък и приятелят му не падаше по-долу. Ако копеленцата са били достатъчно тъпи, за да ги предизвикат — нека си сърбат попарата. Животът не е шега, братче. Останалите хлапаци от бандата им потвърдиха историята така, както я разказаха добрите момчета, и приключихме случая.“

Но защо Райън бе насъскал бодигардовете си срещу тях?

„Той е убивал, за да защити семейството си, нали? Не е човек, който обича да закачат… приятелите му… семейството му… любовницата му?

Нима бе възможно?

«Хмм…» — забеляза Уелингтън. Заместник-директорът на ЦРУ май не върви по прав път. Нищо противозаконно, просто малко лош вкус в устата. Някак си непривично за светеца доктор Джон Патрик Райън. Ако някакви местни хулиганчета безпокоят любовницата му, той просто им изпраща бодигардовете си като някакъв мафиотски бос. Просто върши общественополезни неща, срещу които никое ченге не би се осмелило да вдигне глас.

Дали това ще е достатъчно?

Не.

Трябваше му нещо повече. Доказателство, някакво доказателство. Не чак толкова представително, че да става за пред Върховния съд… но достатъчно добро за какво? За да предизвика официално разследване. Разбира се. Подобни разследвания никога не оставаха секретни. Малко шушукане, малко слухове. Лесна работа. Но на първо време Уелингтън имаше нужда от нещо, на което да се опре.