Том Клэнси - Всички страхове

— Разбрах ви. Благодаря. Значи е командирска грешка?

Джоунс се намръщи. Той не познаваше толкова добре Хари Рикс.

— Просто лош късмет. А защо не и добър? Не се е случило нищо страшно. Просто разбрахме нещо, което преди не знаехме. Сега познаваме клас „Акула“ по-добре. Куп странни обстоятелства са се събрали на едно място. Това се случва веднъж на сто години. Капитанът ви се е оказал жертва на обстоятелствата, а другият — ако друг въобще е имало — е бил дяволски прозорлив. Важното при грешките е да се вземе поука от тях, нали?

— Хари се връща след десет дни — обади се Манкузо. — Ще можеш ли да дойдеш тогава пак?

— Съжалявам — поклати глава Джоунс. — Ще бъда в Англия. Ще попътувам няколко дни с английската подводница „Турбулент“. Британците искат да проверят как работи новият им процесор и задачата се падна на мен.

— Надявам се, няма да ме накарате да представя сведенията на капитана, сър? — попита Клагет след неколкоминутен разговор.

— Не, Холандец… Да не би да искаш да ми кажеш нещо?

Сега бе ред на Клагет да помръкне.

— Сър, той ми е шеф и при това добър шеф, но е малко категоричен в мнението си.

„Майсторски казано — помисли си Джоунс. — Не е лош шеф… само малко категоричен. Клагет току-що нарече капитана си идиот, и то така, че никой да не може да го обвини в нелоялност.“ Рон се запита що за инженерно чудо по ядрена енергетика бе този Рикс. Хубаво, че поне помощник-капитанът му бе мъж на място. А умните капитани се вслушваха в помощниците си.

— Капитане, какво прави господин Чембърс?

— Наскоро пое командването на „Кий Уест“. Старши сонарен оператор му е едно момче, което е учило при теб. Били Зервински. Току-що е станал главен оператор.

— А, така ли? Това е чудесно. Предполагах, че господин Чембърс ще смени лодката, но Били да стане главен толкова скоро? Господи, накъде отива флотът?!

— Работите бавно като мравки — забеляза сърдито Куати. Кожата му бе станала почти бяла. Успокоителните, които вземаше, отново го мъчеха.

— Не е вярно — отвърна твърдо Фром. — Казах ви, че ще стане за няколко месеца, и ще удържа на думата си. Когато подобно съоръжение е било сглобено за пръв път, то е отнело три години и ресурсите на най-богатата нация в света. Аз ще ви го направя за осем пъти по-малък срок и за още по-малък бюджет. След няколко дни започваме да работим с родия. Тогава ще ни бъде по-лесно.

— Ами плутоният? — попита Гусн.

— Той ще бъде последната ни грижа — вече знаеш защо.

— Да, хер Фром. Ще трябва да бъдем изключително внимателни. Главната грижа при работа с критична маса е тя да не стане критична, докато я оформяш — отвърна Гусн, без да се опитва да прикрие раздразнението си. Работеше вече осемнадесети час. Трябваше да наблюдава операторите. — А тритият?

— Най-последен. Причините отново са очевидни. Той е относително нестабилен, а ние искаме да го имаме във възможно най-чист вид.

— Точно така — прозя се Гусн, без да обръща внимание на думите на Фром. Той дори не се запита защо немецът е отговорил по този начин.

От своя страна Фром си отбеляза нещо наум. Паладий. Трябваше му малко паладий. Как бе могъл да го пропусне? Манфред изръмжа. Дълги часове на работа, ужасен климат, навъсени работници и помощници. Но за възможността, с която разполагаше, всяка цена изглеждаше ниска. Вършеше нещо, което са имали шанс да направят изключително малко хора на планетата. Освен това вървеше по същия път, по който бяха работили Ферми и останалите през 1944–1945 година. Възможността да премериш ръст с гигантите и да не изглеждаш смешен в сравнение с тях не се отдаваше често. Понякога се улавяше, че мисли за какво ще бъде използвано оръжието, но това всъщност нямаше значение. Не и за него. Е, сега имаше друга работа.

Немецът влезе в помещението с фрезоващата машина. Тук работеше друг екип оператори. Парчето берилий, което трябваше да бъде оформено сега, имаше най-сложна форма. То трябваше да бъде с вдлъбнатини, изпъкналости и други причудливи извивки. Разбира се, машината се ръководеше от компютър, но въпреки това бе държана под постоянно наблюдение през плексигласовите щитове, отделящи я от всичко останало. Затвореното пространство се проветряваше посредством електростатичен вентилатор. Нямаше смисъл металният прах да се изхвърля направо навън. Всъщност това дори криеше опасности. Електростатичните хранилища за отпадъчни и прах се намираха на два метра дълбочина в земята. Берилият не бе радиоактивен, но за плутония не можеше да се каже същото. А след берилия на машината щеше да бъде обработван плутоний. Така че провежданата в момента операция бе едновременно необходима за устройството и полезна трепи ровка за по-нататъшните задачи.