Том Клэнси - Всички страхове

Тактическият проблем на Дубинин бяха недостатъците му. Американската подводница не само бе по-тиха от неговата, но притежаваше по добър сонар и по-добри оператори. Старши лейтенант Евгени Николаевич Рюков бе много талантлив млад офицер, но единствено той можеше да се сравнява с американските си колеги. А момчето работеше вече дванадесет часа без прекъсване. Предимството на Дубинин бе самият той. Руският капитан имаше блестящи тактически умения и го знаеше. Американският му съперник явно бе под неговата класа и си нямаше понятие за това. Съществуваше и един последен недостатък. С придвижването си близо до повърхността Дубинин улесняваше откриването на лодката от въздуха, но той реши да поеме риска. Пред него стоеше цел, която никоя руска подводница досега не бе постигала.

Капитанът и старши лейтенантът се взираха в екрана на сонара, където сред множество драскулки вертикалната линия почти не се забелязваше. Американската подводница от клас „Охайо“ бе по-тиха от шума на океана. И двамата се чудеха дали страничните звуци не имитираха акустичната сянка на най-сложната от всички ракетни подводници. „Твърде вероятно е — помисли си Дубинин — умората да ни кара да халюцинираме.“

— Трябва ни смущение — каза Рюков и се пресегна за чая си. — Изпуснат инструмент, затръшната врата… грешка, грешка…

„Мога да го хвана… Мога да се спусна под слоя, да го изненадам с активно излъчване от сонара и да… НЕ! — Дубинин обърна глава и изруга наум. — Търпение, Валентин. Щом те са търпеливи, и ти трябва да бъдеш като тях.“

— Изглеждаш ми изморен, Евгени Николаевич.

— Ще си почина в Петропавловск, капитане. Ще спя цяла седмица, ще видя жена си… Е, може би няма само да спя — каза той с уморена усмивка. По лицето на лейтенанта пробягаха отблясъци от екрана. — Не мога да пропусна такава възможност.

— Няма да излъчат случайни смущения.

— Знам, капитане. Тези проклети американски екипажи… Знам, че са те! Знам, че е „Охайо“. Какво друго може да бъде?

— Халюцинации, Евгени. Халюцинации, предизвикани от голямото ни желание.

Рюков се обърна.

— Мисля, че капитанът ми не се лъже толкова лесно!

— Аз пък мисля, че лейтенантът ми е прав.

„Каква игра само! Кораб срещу кораб. Интелект срещу интелект. Шах в три измерения, игран при постоянно изменяща се обстановка.“ Американците владееха играта до съвършенство и Дубинин го знаеше. По-добра техника, по-добри екипажи, по-добро обучение. Разбира се, американците също го знаеха и двете поколения преимущество ги бяха направили по-скоро арогантни, отколкото внимателни… Е, не съвсем. Умният командир на подводен ракетоносец обикновено постъпваше правилно. „Ако аз имах такава лодка, и Господ нямаше да ме открие.“

— След дванадесет часа трябва да прекъснем контакта и да се насочим към дома.

— Жалко — забеляза Рюков, без да го мисли наистина. Шест седмици в морето му бяха напълно достатъчни.

— Дълбочина осемнадесет метра — заповяда вахтеният офицер.

— Тъй вярно, дълбочина осемнадесет метра. Десетградусов наклон спрямо морското ниво.

Учебната ракетна стрелба започваше. Упражнението се провеждаше често, за да повиши бойната готовност на екипажа и да го накара да свикне с главната военновременна задача на подводниците. Всяка от двадесет и четрите тръби можеше да изстреля десет автоматично зареждащи се ракети UGM-93 „Трайдънт II“ D-5 — модел 5 с мощност четиристотин килотона. Това правеше общо двеста и четиридесет бойни глави с мощност деветдесет и шест мегатона. Но имаше и още нещо. Тъй като ядреното оръжие действа по неумолимата логика на физичните закони, малките ракети оползотворяват заряда си по-ефективно от големите. Най-важното е, че модел 5 бе показала точност от плюс-минус 50 метра ВГЦ („вероятна грешка в целта“). Следователно след полет от около четири хиляди морски мили половината ракети щяха да паднат в границите на 49,212 метра от целта, а другата половина на 90 метра. Модел 5 бяха първите балистични ракети, изстрелвани от морето, които можеха да противодействат на противникови ракети. Проектантите им ги бяха замислили като оръжие за париране на първи удар. При нормално съотношение две към едно „Мейн“ можеше да обезвреди сто и двадесет съветски ракети и/или бункери, командващи изстрелването им. Това представляваше десет процента от всички руски балистични ракети, които също бяха замислени за контраудар. В центъра за ракетен контрол, намиращ се в задната част, главният старшина погледна към командното табло. Двадесет и четирите ракети бяха готови. Бордовата навигационна система подаваше информация към системите за управление на всяка ракета. След няколко минути тя щеше да бъде сверена с информация та от орбиталните навигационни спътници. За да порази целта, ракетата трябваше да знае не само местоположението й, но и точката, от която самата тя е била изстреляна. Системата НАВСТАР можеше да определи това с отклонение от пет метра. Главният старшина наблюдаваше примигващите на таблото светлинки, чрез които ракетите съобщаваха готовността си.