Том Клэнси - Всички страхове

— Знаех си, че ще се вразумиш — усмихна му се широко Трудл.

— Не трябва да казваш на никого.

За да затвърди нейните подозрения, той й подаде хартиен плик, в който имаше пет пачки от по десет хиляди марки. „Дано поне сега тази алчна кучка си затвори устата“, каза си Манфред Фром.

— Ще остана само тази нощ. Имам още работа, пък и…

— Разбира се, Манфред — прегърна го тя, без да изпуска хартиения плик от ръцете си. — Трябваше само да ми се обадиш.

Подготовката се оказа абсолютно лесна. След седемдесет часа от Ротердам трябваше да потегли кораб за Латакия, Сирия. Двамата с Бок се договориха с една транспортна компания да натовари машините в малък контейнер и да ги качи на борда на кораба. Шест дни след отплаването контейнерът трябваше да бъде смъкнат на сирийските докове. Разбира се, ако ги бяха изпратили с влак или самолет до гръцко или италианско пристанище, щеше да стане далеч по-бързо. Но те предпочетоха сигурността на претоварения Ротердам, където изморените митничари внимаваха главно за наркотици. Обучените кучета щяха да отминат техния контейнер с безразличие.

Фром отпрати жена си в кухнята да направи кафе. Това щеше да й отнеме няколко минути, които му бяха достатъчни. Той слезе в мазето. В ъгъла, възможно най-далеч от котлето, се виждаше прилежно подреден дървен материал. Върху него стояха четири черни метални кутии. Всяка тежеше по около десет килограма, или двадесет и пет паунда. Фром ги изнесе една по една. При второто си завръщане си сложи един чифт стари ръкавици, за да предпази ръцете си. След няколко минути и четирите лежаха в багажника на взетото под наем БМВ. Когато жена му се обади, че кафето е готово, Манфред бе свършил работата си.

— Гюнтер?

Бок неохотно остави Фром да се оправи сам, и то единствено защото имаше друга работа. Тук рискът, който поемаше, бе още по-голям. В крайна сметка цялата операция бе изключително рискована, въпреки че все още се намираше в стадий на планиране.

Ервин Кайтел живееше от пенсията си факт, който в никакъв случай не му даваше поводи за радост. Но друг избор нямаше. Първо, той бе бивш подполковник от източногерманската Щази службата по разузнаване и контраразузнаване на несъществуващата вече Германска демократична република. И, второ, Ервин обичаше работата, която бе вършил цели тридесет и две години. Повечето от бившите му колеги бяха приели промените в родината си, поставяйки националността си над всяка идеология. Или казано с други думи те съобщиха всичко, което знаят, на Бундеснахтрихтендийнст. Кайтел обаче реши, че няма да работи за капиталистите. Това автоматически го превърна в един от безработните по политически причини граждани на обединена Германия. Пенсията му също бе отпусната по политически причини. След кратко колебание новото германско правителство реши да поеме дълговете на бившата ГДР. Най-малкото, защото така му изнасяше. На хора като Кайтел бе по-добре да се отпусне пенсия, отколкото смятаните за по-унизителни социални помощи. Поне правителството си мислеше така. Кайтел обаче гледаше на нещата от друг ъгъл. Според него, ако в света въобще имаше някакъв смисъл, то той, Кайтел, трябваше да бъде екзекутиран или поне заточен. Къде точно можеха да го заточат, Ервин не знаеше. В началото си мислеше да отиде при руснаците, тъй като имаше добри познати в КГБ, но скоро се отказа от тази идея. Съветският съюз побърза да се отърси от всичко, свързано с ГДР. Те явно се опасяваха от хората, продали с лека ръка световния социализъм или в каквото и друго, по дяволите, да вярваха руснаците заради лоялността към родината си. Кайтел седна до Бок в едно от сепаретата на тиха Gasthaus 84 84 Gasthaus (нем.) пивница. — Бел.прев. в бившия Източен Берлин.

— Това е доста опасно, приятелю.

— Известно ми е, Ервин.

Бок махна към келнерката за две еднолитрови халби с бира. Обслужването бе по-бързо, отколкото преди години, но двамата сякаш не забелязаха това.

— Не ми стигат думите, за да ти кажа колко съжалявам за случилото се с Петра — каза Кайтел, след като момичето се отдалечи.

— Знаеш ли какво точно се е случило? — попита Бок с безстрастен глас.

— Детективът, който водеше случая, доста често я посещаваше в затвора, и то не за да я разпитва. Съвсем съзнателно се опитваха да я сринат психически. Трябва да разбереш, Гюнтер, че смелостта у хората не е безкрайна. Тя не показа слабост. Всеки може да бъде пречупен. Въпрос на време. Те са наблюдавали смъртта й — каза пенсионираният подполковник.