Том Клэнси - Всички страхове

На всеки трийсет метра издигане към повърхността налягането върху корпуса на подводницата намаляваше с 2,2 тона на квадратен фут. Когато налягането намаля, корпусът на „Мейн“ леко се разшири и това разширение предизвика слаб шум.

Беше само стон, почти неуловим дори и за сонара и измамно наподобяващ звуците, издавани от китовете. Рюков бе толкова изтощен, че само няколко минути по-късно щеше да го изпусне. Но въпреки замайването умът му все още бе достатъчно бистър, за да улови звука.

— Капитане… чух метален звук… ето тук! — посочи той долния край на сянката, която двамата с Дубинин изучаваха. — Излиза на повърхността.

Дубинин се спусна към командната кабина.

— Готови за промяна на дълбочината.

Той сложи слушалките за връзка с лейтенант Рюков.

— Евгени Николаевич, трябва да извършим маневрата бързо и внимателно. Ще се спуснем под нивото на температурната разлика точно когато американецът се издига.

— Не, капитане, можеш да почакаш. Носовата му част за кратко време ще остане над слоя, също както и нашата.

— По дяволите! — едва не се засмя Дубинин. — Извинявай, лейтенант. Имаш бутилка „Старка“ от мен.

„Старка“ бе най-хубавата руска водка.

— Ще я изпием с жена ми за твое здраве… Получавам информация за разположението… Целта е наклонена пет градуса спрямо нас… Капитане, ако мога да го задържа в момента, когато преминава слоя…

— Да, ще можем да определим разстоянието между нас!

Сведенията щяха да бъдат неточни, но все пак Дубинин даде няколко бързи нареждания.

— Два градуса… металните шумове изчезнаха… много е трудно да го задържа. Но все още хващам задната му част. ИЗЧЕЗНА! Сега е над слоя.

— Едно, две, три… — започна да брои Дубинин.

Американците сигурно провеждаха стрелково упражнение или пък излизаха, за да установят свръзка. И в двата случая щяха да изплават на около двадесет метра дълбочина… Сега!

— Наклон на носа пет градуса спрямо водната повърхност. Спускаме се под слоя. Старпом, провери температурата на водата. Бавно, много бавно…

„Адмирал Лунин“ наклони носа си и се плъзна под границата, която отделяше сравнително топлата вода на повърхността от студените дълбоки води.

— Разстояние? — попита Дубинин.

— Между пет и девет хиляди метра, капитане. Информацията не ми позволява по-голяма точност.

— Отлично, Коля. Прекрасно!

— Спуснахме се под слоя. Температурата на водата спадна с пет градуса — докладва старпомът.

— Рулите на носа на нула. Изправете лодката.

— Изравняваме…

Ако имаше достатъчно място, Дубинин щеше да подскочи от радост. Току-що бе постигнал нещо, за което другите съветски капитани можеха само да мечтаят. Ако разузнавателната информация не го лъжеше, твърде малко американски подводничари се бяха добирали до подобен успех. Той бе установил контакт и проследил американска подводница от клас „Охайо“ с балистични ракети на борда. При евентуална бойна ситуация можеше да включи активния си сонар и да изстреля торпедата. Бе спечелил най-трудната игра в света и се намираше достатъчно близко до целта, за да я порази. Дубинин почувства, че го побиват радостни тръпки. Нищо друго на света не можеше да се сравни с това чувство. Нищо.

— Рул надясно — даде следващата си заповед той. — Нов курс три-нула-нула. Бавно увеличете скоростта до десет възела.

— Но, капитане… — каза старпомът.

— Прекъсваме контакта. Американците ще продължат упражнението си поне още тридесет минути. Когато го завършат, ще ни е много трудно да се скрием. По-добре да си тръгнем сега. Не искам да разберат какво сме направили. Ще се срещнем отново. Но както и да е, ние изпълнихме задачата си. Проследихме го и бяхме достатъчно близо, за да го торпилираме. Момчета, в Петропавловск ни чака много водка. Аз черпя! А сега искам да се измъкнем тихичко, за да не разберат, че въобще сме били тук.

На капитан Робърт Джеферсън Джексън му се искаше да е по-млад. Искаше му се да е с напълно черна коса и да е новобранец, току-що напуснал школата в Пенсакола, готов да скочи в един от огромните, подобни на хищни птици бомбардировачи, кацнали в крайбрежната база „Океан“. Мисълта, че има на разположение двадесет и четири F-14D „Томкет“, не го блазнеше. Искаше му се да има един-единствен, който изцяло да му принадлежи. Вместо това като командир на въздушна група „притежаваше“ две ескадрили с „Томкет“, още две с F/A-18 „Хорнет“, една от атакуващи бомбардировачи А-6Е „Интрудър“, друга със самолети за борба с подводници S-3 и най-накрая по-малко ефектните „танкери“ за въздушно зареждане и ASW хеликоптери за спасителни операции. Или всичко седемдесет и осем самолета с обща стойност… колко? Милиард долара? Доста повече, ако се включеха и разходите по поддръжка. Освен това командваше три хиляди мъже, които летяха със самолетите и ги обслужваха. Всеки от тях, разбира се, бе неоценим в пари. И той отговаряше за всичко това. Да си млад пилот, управляващ личната си машина, без да се безпокоиш за командването, бе къде-къде по-лесно. Сега Роби бе шефът, когото момчетата обсъждаха помежду си. Не им се искаше той да ги вика в кабинета си, защото това бе все едно да влезеш при директора на училището. Освен това не обичаха да летят с него, защото (А) той бе твърде стар, за да е добър (или поне така си мислеха) и (Б) щеше да им натрапва мнението си по най-различни поводи (пилотите не обичаха да признават грешките си вън от приятелски кръг).