Том Клэнси - Всички страхове

В това имаше известна доза ирония. Предишната му работа бе в Пентагона — там се занимаваше с най-различни документи. Той всеки ден се молеше да се избави от монотонното ежедневие, чиято единствена радост бе намирането на празно място в паркинга. Обаче когато му повериха командването на въздушната група, Роби се сблъска с толкова бумащина, колкото не бе виждал през целия си живот. Но поне можеше да лети два пъти седмично — ако имаше късмет, разбира се. Днес беше един от тези дни. Млад ши лейтенантът му се усмихна, докато излизаше.

— Пази ми кабинета, лейтенант.

— Разбрано, капитане. Когато се върнеш, ще бъде тук.

Джексън се спря.

— Може да намериш и някой, който да се оправи с документите.

— Ще се постарая, сър.

Служебната кола го откара до пистата. Носеше пилотския си гащеризон, чийто кафяв цвят бе избелял от пране. Той дори вече се беше протрил по раменете и на лактите. Роби лесно можеше да си намери нов, но пилотите са суеверни същества. Джексън обичаше гащеризона си и не искаше да се разделя с него.

— Здравей, капитане! — поздрави го един ескадрилен командир.

Капитан Бъд Санчес бе по-нисък от Джексън. Мургавата кожа и бисмарковите мустаци подчертаваха блестящите очи и усмивката, свалена сякаш от реклама за паста за зъби. Командваше първо ескадрила, но днес щеше да изпълнява ролята на Джексън. Двамата вече бяха летели заедно по времето, когато Роби командваше четиридесет и първа ескадрила на самолетоносача „Джон Ф. Кенеди“.

— Самолетът ти те чака. Готов ли си за подвизи?

— Кой е наред днес?

— Някакви леваци от Чери пойнт, които ще летят с „Делта-18“. Вече имаме един разузнавателен самолет, който обикаля на стотина мили оттук. Упражнението е ПВП срещу ниско летящи нарушители.

ПВП означаваше „преграждащ въздушен патрул“. Мисията имаше за цел да задържи нарушителите преди линията, която не трябваше да преминават.

— Май ще бъде трудничко — продължи Санчес. — Морските пехотинци звучаха доста наперено по телефона.

— Все още не се е родил морският пехотинец, когото не мога да спра — отвърна Роби и сложи шлема на главата си. Върху него бе изписана повиквателната му: „Пика“.

— Хей, лентяи извика Санчес. Стига сте потривали ръце. Хайде да тръгваме.

— Идваме, Бъд.

Майкъл „Лобо“ Александър излезе от съблекалнята. След него вървеше Хенри „Шредър“ Уолтърс радиолокаторният специалист, работещ с Джексън. Помежду си пилотите се наричаха с повиквателните, а не с имената си. Роби обичаше приятелската атмосфера в ескадрилата не по-малко от родината си.

Вън от съблекалните чакаха старшините, отговарящи за изправността на самолетите. Те придружиха пилотите до изтребителите и им помогнаха да се качат в тях. (На пистите на самолетоносачите пилотите се водят до машините им от точно определени хора едва ли не за ръка, за да могат да бъдат предпазени от всяка случайност, която би могла да ги нарани.) Самолетът на Джексън бе с кодовото название нула-нула. Точно под пилотската кабина се виждаше надпис „Кап. I ранг Р. Дж. Джексън ПИКА“ който ясно показваше, че в този самолет лети командирът на авиационната група. Под надписа висеше флагманско знаменце. На авиационен език то означаваше, че не много отдавна един иракски пилот бе приближил изтребителя си МиГ-29 твърде близо до томкета на Джексън. Общо взето, случката не бе така драматична. Другият просто бе закъснял с няколко фатални секунди. Победата си бе победа, а пилотите на изтребители живеят именно заради победите.

След пет минути четиримата мъже седяха в двата самолета с работещи двигатели.

— Как се чувстваш тази сутрин, Шредър? — попита по вътрешната свръзка Джексън.

— Готов съм да закуся с няколко летци от морската пехота, капитане. Оттук изглеждаш доста добре. Ще полети ли това, в което сме седнали?

— Ей сега ще разберем — отвърна Джексън и включи радиото. — Бъд, тук е Пика. Готов съм.

— Разбрано, Пика. Ти водиш.

Двамата пилоти се огледаха, видяха знаците на старшините, че всичко е наред, и още веднъж се огледаха.

— Пика води — обади се Джексън и освободи спирачките. — Потегляме.

— Здравей, съкровище — каза Манфред Фром на жена си.

Трудл се спусна да го прегърне.

— Къде беше?

— Не мога да ти кажа — отвърна Фром с дяволити пламъчета в очите си. После затананика през зъби песента на Лойд Уебър 83 83 Андрю Лойд Уебър английски композитор, автор на мюзикъли. Бел.прев. „Не плачи за мен, Аржентина“.