Том Клэнси - Всички страхове

— Кога ще се върнеш?

— Не знам. Вероятно след няколко месеца.

— Нима ще се забавиш толкова?

— Mein Schatz, причината, поради която съм там, са знанията и уменията ми, за които добре ми плащат.

Манфред си каза, че трябва да убеди Куати да й праща още пари. Докато имаше пари, жена му нямаше да нервничи.

— Не мога ли и аз да дойда с теб? — попита Трудл, а в гласа й се промъкнаха искрени нотки към мъжа й.

— Мястото е неподходящо за жени.

Последното бе вярно и съвестта на Манфред си отдъхна за момент. Той допи кафето си.

— Трябва да тръгвам.

— Връщай се бързо.

Манфред Фром целуна жена си и излезе. Петдесетте килограма в багажника на БМВ-то не му се отразяваха ни най-малко. Преди да тръгне, той помаха на жена си за последен път. Докато се отдалечаваше, изгледа къщата в огледалото за обратно виждане. Помисли си, че може би повече няма да и види. И с право.

Следващата му спирка бе астрофизическият институт „Карл Маркс“. Едноетажните помещения вече показваха първите признаци на разруха. Учуди го фактът, че местните хулигани все още не са строшили прозорците. Камионът вече беше там. Фром отключи със собствените си ключове и влезе. Машините стояха непокътнати, все още опаковани в сандъци с надписи: „Асгрофизически инструменти“. Сега му оставаше просто да подпише няколко формуляра, които сам бе напечатал предишния следобед. Шофьорът на камиона знаеше да борави с подемния механизъм и един по един постави всичките сандъци в контейнера. Фром извади батериите от багажника на колата си и ги постави в един по-малък сандък, който бе натоварен най-накрая. След като приключи с товаренето, шофьорът още половин час се занимава със закрепването на контейнера в каросерията и най-после потегли. Двамата с „хер професор Фром“ щяха отново да се срещнат някъде край Ротердам.

Фром и Бок се чакаха в Грайфсвалд. Оттам продължиха заедно в колата на Гюнтер, който беше по-добър шофьор.

— Как мина у дома?

— Трудл доста се зарадва на парите — докладва Фром.

— Ще продължим да й изпращаме още на определени интервали… Мисля, че ще бъде на две седмици.

— Добре. Тъкмо се канех да моля Куати за това.

— Никога не забравяме приятелите си — забеляза Бок, тъкмо когато преминаваха през бившата граница между двете Германии. Сега на нейно място имаше само трева.

— Колко време ще ти трябва за работата?

— Три месеца… А може и четири. Можем и по-бързо — каза извинително Фром, — но не забравяй, че никога не съм работил с истински материали, а само със заместители и макети. В тази област място за грешки няма. Ще го завършим към средата на януари. Тогава вече ще бъда на ваше разположение.

Фром, разбира се, се питаше какви са плановете им, но в крайна сметка това малко го засягаше, нали? Doch.

Гусн успя само да поклати глава. Добре знаеше, че всичко е резултат от огромните политически промени в Европа, от отварянето на границите и падането на икономическите бариери, от разпадането на Варшавския договор и неудържимия стремеж за присъединяване към новото европейско семейство. И въпреки това не бе за вярване, че най-трудната част по пътя на машините от Германия до местоназначението им бе да се намери подходящ камион от Латакия до долината. И това наистина се оказа трудно, защото, улисани в подготовката, съвсем бяха забравили за този наглед лесен въпрос. „Включително и германецът“ — помисли си Гусн с известно задоволство. Сега Фром отблизо наблюдаваше няколко мъже, които се опитваха да закрепят последната от петте машини на подставката й. Макар и отвратително арогантен, Фром бе експерт в областта си. Масите, върху които щяха да стоят машините, бяха направени толкова добре, че всяка имаше по десет сантиметра свободно пространство в края, където човек можеше да остави бележника си. Подсигуряващите генератори и ПИЕ-тата бяха вече проверени и поставени на местата им. Оставаше само настройката и калибровката на машините, която вероятно щеше да отнеме около седмица.

Бок и Куати наблюдаваха целия процес от един далечен ъгъл, като внимаваха да не пречат.

— Започнах да нахвърлям първите щрихи от плана — каза Гюнтер.

— Значи не мислиш да използваме бомбата срещу Израел? — попита Куати.

В крайна сметка той беше този, който щеше да одобри или отхвърли плана. Но все пак щеше да изслуша приятеля си.

— Можеш ли да ми кажеш нещо повече?

— Да — отвърна Бок и му разказа.

— Интересно. А по въпроса за сигурността?