Том Клэнси - Всички страхове

— Каква е тази история със съветските пилоти в Либия? — попита Джексън.

— Е, те всъщност никога не са си тръгвали оттам, нали? — попита реторично Пейнтър. — Нашият либийски приятел иска да притежава най-доброто им оръжие, за което плаща твърдо и в брой. А те имат нужда от пари. Бизнесът си е бизнес. Просто, нали?

— Мислиш ли, че ще се вразуми?! — попита Роби и невярващо поклати глава.

— Защо пък не… И то скоро. Ролята на последен мохикан сигурно му се струва доста самотна. Може би именно затова се запасява, докато не е станало късно. Поне така твърдят разузнавачите.

— А руснаците?

— Имат доста техници и инструктори, които работят там по договор. Особено многобройни са пилотите и специалистите по ракетни установки земя-въздух.

— Добри новини. Ако нашият приятел се опита да извърти някой номер, ще има доста солиден тил.

— Не достатъчно, за да те спре, Роби.

— Може и да си прав, но със сигурност ще ме накара да напиша няколко писма.

Джексън бе писал достатъчно такива. Като командир на авиационна група в тази операция — както и в другите, разбира се — той трябваше да внимава за смъртните случаи в авиокрилото си. Доколкото знаеше, все още нямаше прецедент на операция със самолетоносачи, в която да няма поне един фатален край. А като „собственик“ на авиокрило отговорността за смъртта на личния състав падаше върху него. „Ще е чудесно, ако именно аз направя този прецедент“ — помисли си Джексън. Освен че фактът щеше да изглежда добре в досието му, нямаше да се налага да казва на съпруги и родители, че Джони е загубил живота си в служба на родината… Но макар и примамлива, тази възможност изглеждаше доста невероятна. Морската авиация бе трудна и опасна работа. Джексън вече бе прескочил четиридесетте и добре знаеше, че безсмъртието е нещо средно между мит и шега. Все по-чест му се случваше да влиза в помещенията на екипажа и да се пита кое от хубавите и горди млади лица няма да бъде сред другарите си при завръщането на „Теодор Рузвелт“ във Вирджиния Кейпс. Чия красива бременна съпруга ще отвори входната си врата по обяд, за да посрещне свещеник, придружен от стар боен другар. Чия ръка ще бъде състрадателно държана от тази на друга вдовица. Чий млад свят ще изгори в далечната огнена и кървава битка. Възможният сблъсък с либийците бе просто още една от заплахите в тази част на света, от която смъртта никога не си тръгваше. Джексън неохотно си призна, че вече е твърде стар за подобен живот. Той все още бе твърде добър пилот — зрелостта не му позволяваше да се нарече най-добрият освен на чашка в компания, — но тъжните неща от живота продължаваха да се трупат. Скоро щеше да му се наложи да се премести — ако имаше късмет, в адмиралски кабинет. Тогава щеше да лети от време на време, колкото да не забрави и да се старае да взема правилното решение, за да предотврати посещението на нежеланата гостенка.

— Проблеми ли имаш? — обади се Пейнтър.

— С резервните части — отвърна полковник Джексън. — Поддръжката на самолетите става все по-трудна.

— Правим всичко възможно.

— Да, сър, знам. Ако правилно съм разбрал, положението май ще се влошава.

Изглежда, че три от самолетоносачите заедно с авиокрилата им щяха да бъдат съкратени.

— Всеки път, когато спечелим война, ни наказват — отвърна главнокомандващият. — Добре поне, че при последната не бяха толкова строги. Не се притеснявай. Когато ти дойде времето, ще ти намерим място. Ти си най-добрият ни командир на авиационна група.

— Благодаря ви, сър. Нямам нищо против подобни определения.

— Нито пък аз — засмя се Пейнтър.

— Англичаните имат една много хубава поговорка — каза Головко. — „Пази ме, Боже, от приятелите ми, от враговете си сам ще се опазя.“ Какво друго знаем?

— По всичко личи, че не са ни предали всичките си запаси от плутоний — отвърна другият мъж.

Той бе представител на института за научни изследвания и разработка на оръжие в „Арзамас-17“, южно от Горки. Въпреки това обаче не бе толкова военен инженер, колкото учен, занимаващ се с дейността на подобни учреждения извън Съветския съюз.

— Направих изчисленията лично. На теория е възможно да са получили и повече материал. Но това, което ни предадоха, надвишава годишното производство на плутониев реактор от същия тип у нас. Според мен не са скрили нищо.

— Това ми е известно. Какво те води при мен?

— В анализа са допуснати пропуски.

— И по-точно? — попита първият заместник-председател на Комитета за държавна сигурност.