Том Клэнси - Всички страхове

— Тритият.

— Какво беше това? — поинтересува се Головко.

Той не бе експерт по ядрените продукти. Далеч по-добре се изявяваше като дипломат и разузнавач.

Човекът от „Арзамас-17“ не се бе занимавал с елементарна физика от години.

— Водородът е най-простото вещество. Един атом водород съдържа протон с положителен заряд и електрон с отрицателен. Ако към атома на водорода се прибави неутрон без електрически заряд, се получава деутерий. Ако се прибави още един — тритий. Той има три пъти по-голяма атомна маса от водорода заради прибавените неутрони. С две думи, от неутроните се прави атомно оръжие. Когато се освободят от атомните си ядра, те излизат навън, бомбардират други атомни ядра и освобождават други неутрони. Така се предизвиква верижна реакция, която произвежда огромно количество енергия. Тритият е полезен, защото водородният атом не трябва да съдържа никакви неутрони. Още по-малко пък два. Тоест става нестабилен и при определени условия се разпада. Периодът на полуразпад на трития е дванадесет години и четири месеца — обясни той. — И така, ако в детонатора се вкара тритий, допълнителните неутрони, прибавени към първоначалната реакция на разпада, увеличават взривната мощност на плутониевата или ураниевата реагираща маса от пет до четиридесет пъти. Това позволява по-ефикасното оползотворяване на тежките материали като плутоний или обогатен уран. Освен това допълнителните количества тритий, поставени на подходящо място в бомбата — тя се нарича „първична“, — слагат начало на термоядрена реакция. Разбира се, има и други начини за постигане на същия резултат. Могат да се използват литиев деутерид и литиев хидрат, който е по-стабилен. Но все пак тритият си остава изключително полезен за приложение в определени оръжейни производства.

— И как се получава тритий?

— Като се поставят големи количества литиев алуминат в ядрен реактор и се позволи на термичния неутронен поток — това е инженерният термин за разнопосочното движение на частиците — да облъчи и преобразува лития в тритий посредством прибавяне на неутрони. Появява се като малки мехурчета в метала. Смятам, че в немския завод край Грайфсвалд се е произвеждал точно тритий.

— Защо? Имаме ли доказателства?

— Изследвахме плутония, който ни изпратиха. Плутоният има два изотопа — 239 и 240. От съотношението им може да се установи неутронният поток в реактора. Намерените проби съдържаха твърде малко плутоний-240. Нещо е намалявало неутронния поток. Това „нещо“ почти сигурно е било тритий.

— Убеден ли си?

— Физиката в тази област е сложна, но предсказуема. Всъщност в повечето случаи заводът, произвел плутония, лесно може да се идентифицира по съотношението на различните съставки. Аз и хората от екипа ми сме уверени в изводите си.

— Заводите не бяха ли под международен контрол? Нима производството на тритий не се инспектира?

— Немците успяха да заблудят някои от плутониевите инспекции. Що се отнася до трития, за него няма международен контрол. Но дори и да имаше, той не би ни помогнал много. Укриването на тритий е детска игра.

Головко безшумно изруга.

— Колко?

Ученият повдигна рамене.

— Невъзможно е да се каже. Заводът е затворен. Вече нямаме достъп до него.

— А тритият може ли да се използва и за други цели?

— О, разбира се. Той е с голяма търговска стойност. Има фосфоресциращи качества — свети в тъмнината. Използва се за циферблати на часовници, различни инструменти и т.н. Пазарната му цена е около петдесет хиляди долара за грам.

Головко бе поразен.

— Чакай, чакай. Искаш да кажеш, че нашите социалистически братя в ГДР са работили не само върху собствена атомна, но и върху водородна бомба?

— Да, твърде е възможно.

— И един от елементите в този план се губи, така ли?

— Точно така. Не, вероятно е така — поправи се ученият.

— Вероятно? — „Все едно, че изтръгвам признание от дете“ — помисли си първият заместник-председател.

— Да. Ако бях на тяхно място с директивите, получени от Ерих Хонекер, аз сигурно щях да постъпя по същия начин. Още повече че от техническа гледна точка вече не съществуват трудности. В края на краищата ние дори им дадохме технологията на ядрения реактор.

— Къде, по дяволите, ни е бил умът? — измърмори Головко.

— Направихме същата грешка и с китайците, нали?

— Нима никой…

— Разбира се, имаше и предупреждения — прекъсна го инженерът. — От моя институт и от този в Кищим. Но никой не ни послуша. Прецениха, че политическата обстановка позволява да дадем технологиите на съюзниците си.