Том Клэнси - Всички страхове

Мразеше ги. Седеше сам и ги оглеждаше точно както би правил в зоологическата градина пред клетките на животните. Бок ги ненавиждаше заради смеха, усмивките и… бъдещето им. Не беше честно. Той бе имал цел в живота си, нещо, за което да се бори. Те имаха работа. Като всички добри европейци пестяха парите си в банка за ежегодната ваканция на Егейско море, Майорка, Америка и въобще навсякъде, където имаше слънце, чист въздух и плаж. Колкото и безсмислен да изглеждаше на пръв поглед животът им, той бе щастлив. Щастието обаче бе отказано на самотния мъж, седнал под белия чадър, който бавно отпиваше от бирата си, впил поглед в морето. Не беше честно. Просто не беше честно. Той се бе посветил на благополучието им. Сега те го имаха, а той бе останал с по-малко от нищо.

Освен мисията си.

Бок реши да не се самозаблуждава по този въпрос, както не го правеше и по другите. Мразеше ги. Мразеше всички. Защо трябваше да имат бъдеще, след като самият той нямаше? Ако щастието не идваше при него, защо Трябваше да се въргаля в техните завивки? Мразеше ги, защото бяха отрит пали него, Петра, Куати и всички борци против несправедливостта и потисничеството. По този начин бяха избрали лошото пред доброто и сами се обричаха. Бок знаеше, че е нещо повече от тях. Че е по-добър, отколкото те някога са мечтали да бъдат. Той можеше да наблюдава отгоре както тях, така и безсмисленото им дребнаво съществуване. И решението, което щеше да вземе — все още вярваше, че е за тяхно добро, — зависеше единствено от него. Ако наранеше някой от тях — толкова по-зле. Всъщност те не бяха истниски хора. Те бяха просто празни сенки, пропуснали възможността да се напълнят със съдържание. Те не го бяха отритнали. Те бяха отритнали самите себе си, търсейки щастието в… живота, който водеха. Мързеливо. Като добитък. Бок си ги представи наредени един до друг, свели глави над яслите и издаващи доволно мучене, докато той ги отглеждаше. Ако някои от Тях трябваше да умрат — а някои трябваше да умрат! — нима това засягаше Гюнтер? „В никакъв случай“ — реши той.

— Господин президент…

— Да, Елизабет — отвърна Фаулър и цъкна с език.

— Кога за последен път са ви казвали колко добър любовник сте всъщност?

— Със сигурност не го чувам по време на заседанията с кабинета.

Докато говореше, устните на Фаулър докосваха главата й, положена върху гърдите му. Лявата й ръка го бе обгърнала, а неговата лява си играеше С русите коси на Елизабет. „Истината е — помисли си президентът, — че наистина съм доста добър в тази област.“

Той притежаваше търпение, което според него играеше главна роля в това изкуство. Тук нямаше еманципация и равни права. Работа на мъжа бе да накара жената да се почувства желана и уважавана.

— Не го чувам и в залата за пресконференции.

— Е, сега ти го казва съветничката по националната сигурност.

— Благодаря ви, доктор Елиът.

И двамата избухнаха в смях. Елизабет се придвижи нагоре да го целуне и потърка гърдите си в неговите.

— Боб, просто не знаеш какво означаваш за мен.

— Може би все пак знам — позволи си да каже президентът.

Елиът поклати невярващо глава.

— Всички тези безплодни години в колежа. Вечно нямах време, вечно бях заета. Заета да стана професор. Пропилях толкова много време…

Въздишка.

— Е, надявам се, че чакането си е струвало, скъпа.

— Струваше си и продължава да си струва.

Тя се претърколи през него, положи глава на рамото му и придърпа ръката на Фаулър към гърдите си, докато я настани удобно. Другата ръка на Боб зае същото положение и ръцете на Лиз се отпуснаха върху неговите.

„Какво да кажа сега?“ — запита се Е. Е. Беше казала истината. Боб Фаулър наистина бе търпелив, нежен и опитен любовник. Както бе истина и това, че след като чуе подобни думи, всеки мъж, дори и президентът, се предава. „Засега нищо“ — реши тя. Имаше достатъчно време както да му се наслади, така и да изследва чувствата си. Очите й почиваха върху тъмното петно на отсрещната стена, което бе картина с маслени бои от някакъв художник. Тя никога не си бе правила труда да погледне името му. Картината представляваше пейзаж от западните равнини, които свършваха в подножието на Скалистите планини. Ръцете му започнаха да се движат нежно, без да повдигат нейните. Ласките обляха тялото й с удоволствие, което тя прие, без да се мърда. Само от време на време наместваше глава върху рамото му, колкото да покаже, че не спи.

Започваше да се влюбва в него. Нима не бе странно? Тя се замисли върху този въпрос. Боб имаше много качества, които харесваше и които я караха да го уважава. Но имаше и доста объркващи неща. Той представляваше неразгадаема плетеница от топлота и хлад, а чувството му за хумор си оставаше необяснимо. Фаулър често изглеждаше объркан — и то съвсем искрено — от това, че другите не споделят възгледите му по даден въпрос. Приличаше на учител по математика, който не се сърди на незнанието на учениците си, а просто е озадачен от факта, че не успяват да видят красотата и симетрията на изчисленията. Понякога Фаулър показваше учудваща жестокост и безпардонна грубост, проявявани без дори сянка от угризение. Хората се изпречваха на пътя му и ако можеше, Фаулър ги унищожаваше. Досущ като в „Кръстника“. Никога нямаше лично отношение. Всичко бе просто бизнес. „Може би го е научил от мафиотите, които е пратил в затвора“ — каза си Лиз. Същият този човек можеше да се отнася към симпатизантите и верните си приятели с протоколна студенина и да награждава предаността им с… как можеше да го опише? Благодарността на счетоводител.