Том Клэнси - Всички страхове

— Сигурно не знаеш, че се държиш ужасно глупаво. Куражът ти е впечатляващ, но при тези обстоятелства — напълно ненужен. Той помага само когато има надежда за спасение. Вече претърсихме колата ти. Намерихме и паспорта ти. Знаем, че не си немец. Какъв си? Поляк, руснак, какъв?

Младият мъж отвори очи и си пое дълбоко дъх, преди да заговори.

— Аз съм журналист от вестник „Берлинер Тагеблат“.

Отново допряха електрическия кабел и този път той припадна. Бок изгледа как нечий гръб се приближава към жертвата и проверява зениците и пулса й. Мъчителят, изглежда, бе облечен в гумиран костюм, използван при работа с опасни материали. Не бе сложил само качулката и ръкавиците си. „Сигурно му е било ужасно горещо“ — каза си Бок.

— Очевидно е обучен офицер от разузнаването. Вероятно руснак. Не е обрязан, а пломбите му са от неръждаема стомана, но не са направени много добре. Това означава, че го е лекувал зъболекар от Източния блок. Жалко, доста храбро момче.

„Гласът просто не може да бъде по-циничен“ — помисли си Бок.

— С какви упойващи вещества разполагаме? — попита нечий друг глас.

— С доста добро успокоително. Сега ли?

— Сега. И не много.

— Добре.

Мъжът изчезна от кадър, но почти веднага се върна със спринцовка в ръка. Той повдигна ръката на жертвата и инжектира успокоителното във вената. След три минути служителят на КГБ дойде в съзнание. Времето бе напълно достатъчно, за да може лекарството да въздейства върху централната му нервна система.

— Съжалявам, че трябваше да извършим това с вас. Вие преминахте теста — каза гласът, но този път на руски.

— Какъв тест? — дойде също на руски отговорът. Езикът изпусна само две думи, преди мозъкът отново да върне контрола си върху него. — Защо ме питате на руски?

— Защото именно това искахме да знаем. Лека нощ.

Очите на жертвата се разшириха от ужас. Една ръка опря в гърдите му малокалибрен пистолет и натисна спусъка. Камерата се дръпна леко назад, за да покаже стаята в по-едър план. Три големи мушами покриваха пода около железния стол, за да не би кръвта или други частици от тялото да изпръскат нещо. Около дупката от куршума личаха черните следи от барута. От натиска на газовете от оръжието, влезли под кожата, раната се отвори навън. Нямаше много кръв. Това бе нещо нормално за раните в сърдечната област. След няколко секунди конвулсиите на тялото спряха.

— Можехме да продължим още, за да потвърдим напълно тази допълнителна информация, но мисля, че постигнахме желания резултат. Ще ви обясня по-късно — каза гласът на Кайтел зад кадър.

— Сега Трудл…

Доведоха я пред камерата. Бе гола, с вързани отпред ръце, запушена уста и разширени от ужас очи. Тя се опитваше да каже нещо въпреки парцала в устата си, но никой не искаше да я слуша. Кадрите бяха заснети преди ден и половина. Това ясно личеше от телевизора в ъгъла на стаята, но КОЙТО вървяха вечерните новини. Цялото представление бе професионална tour de force 92 92 Tour de force (фр.) — демонстрация на сила. — Бел.прев. , режисирано така, че да бъдат задоволени изискванията му.

Бок почти четеше мислите на мъжа: „Сега как да го направим?“ Гюнтер за момент съжали, че кара Кайтел да върши всичко това, но доказателствата трябваше да бъдат безспорни. Магьосниците и другите илюзионисти редовно се консултираха с разузнавателните служби, но някои неща просто не можеха да бъдат подправени. Бок искаше да бъде сигурен, че може да се ДОВери на Кайтел за извършването на ужасни и опасни дела. Обстоятелствата налагаха тази операция да бъде заснета.

Един от хората преметна въжето, с което бяха вързани ръцете на Трудл през една от гредите на тавана и го дръпна. Тя вдигна ръце и друг стреля веднъж точно под мишниците й. „Поне не е садист“ — помисли си Бок. На такива хора не можеше да се разчита. Куршумът бе пробил сърцето на Трудл, но тя изглеждаше твърде възбудена, за да умре бързо. Борбата й за живот продължи около половин минута. С широко отворени очи тя все още се опитваше да каже нещо. Вероятно молеше за пощада и питаше защо… След като тялото й се отпусна, един от хората провери пулса на врата й и направи знак да я спуснат на пода. Действаха толкова внимателно, колкото им позволяваха обстоятелствата. Стрелецът заговори, без да поглежда към камерата.

— Надявам се, че си доволен. Лично аз не изпитвам никакво удоволствие.

— Не е и нужно — отвърна Бок на екрана.

После свалиха руснака от стола и го положиха до Трудл Фром. Докато останалите разчленяваха телата, Кайтел заговори. Отклонението бе добре дошло, тъй като кадрите ставаха все по-ужасни. Бок не се гнусеше лесно, но трудно понасяше обезобразяването на човешки тела след смъртта. Необходимо или не, на него му се струваше безсмислено.