Том Клэнси - Всички страхове

— Израелският плутоний е стабилизиран с галий. Преди да достигне точката на топене, плутоният минава през четири фази на трансформация. Освен това в определени температурни режими променя плътността си в границите от един до над двадесет процента.

— С други думи, е възможно, преди да е стигнал критичната точка…

— Точно така — отвърна Фром. — Възможно е, макар и да не е стигнал критичната точка, положението да стане критично. Няма да последва експлозия, но неутронното и гамаизлъчването ще бъдат смъртоносни в радиус от… ааа, от десет до тридесет метра в зависимост от обстоятелствата. Този факт е открит по време на манхатънския проект. Те не са имали късмет, но за сметка на това са били прекрасни учени. Още щом са получили първия ГРАМ плутоний, и са решили да изследват качествата му. Ако са били изчакали или пък са сметнели, че знаят повече, отколкото всъщност са знаели, то тогава.

— Нямах представа — призна си Гусн. „Милостиви Боже…“

— Не всичко е описано в книгите, млади мой приятелю. Или може би е по-добре да кажа не всички книги съдържат цялата информация. Във всеки случай с прибавения галий плутоният става стабилен. Всъщност работата с него е напълно безопасна, стига да се вземат необходимите предпазни мерки.

— Значи започваме със заготовките от неръждаема стомана по определените размери. След това преминаваме към отливките.

Фром кимна.

— Правилно Много добре, mein Junge.

— И след като завършим с леенето, ще се заемем с материала за бомбата… Разбирам. Е, май че имаме добри машинни оператори.

Те бяха „привлекли“ десет мъже — всичките палестинци от местните оптически магазини — и ги бяха обучили да работят със струговете.

Самите машини отговаряха на всяка дума от описанието на Фром. Преди две години те бяха истинско произведение на изкуството и напълно идентични с оборудването, използвано в американския завод У-12 в Оук Ридж, Тенеси. Отклоненията се измерваха от лазерни интерферометри, а въртящите се глави на машините се контролираха от компютър в три измерения през пет оси на движението. Инструкциите се подаваха отново от компютри върху специални екрани. Самият проект също се правеше от миникомпютър и излизаше начертан на печатащо устройство.

Гусн и Фром въведоха операторите при машините и им дадоха първата задача. Трябваше да изработят заготовките от неръждаема стомана за първичното плутониево ядро, което щеше да предизвика термоядрения огън.

— Сега — каза Фром — за експлозивите.

— Много съм слушал за теб — каза Бок.

— Да се надяваме, че все хубави неща — отвърна Марвин Ръсел с предпазлива усмивка.

„Първият жив индианец, който виждам“ — помисли си бързо Бок. Остана някак си разочарован. Ако не се смятаха скулите, Ръсел не се различаваше от който и да е европеец. Но дори и с тези скули лесно можеше да мине за славянин с примес от татарска кръв някъде далеч в родословното му дърво. Тенът му идваше предимно от слънцето. Но мъжът срещу Гюнтер направо пращеше от сила.

— Чух, че си убил някакъв полицай в Гърция, като си му счупил врата.

— Не знам защо хората смятат това за голямо геройство — отвърна напълно искрено Ръсел. — Онзи беше просто някакъв кльощав мухльо, а аз знам как да се пазя.

Бок кимна с усмивка.

— Напълно те разбирам, но въпреки това начинът ти на действие е доста впечатляващ. Чух добри неща за теб, господин Ръсел, и…

— Казвай ми Марвин. Всички правят така.

Бок отново се усмихна.

— Както искаш, Марвин. Аз съм Гюнтер. Особено изтъкват уменията ти да боравиш с оръжие.

— И това не е голяма работа — каза учудено Марвин. — Всеки може да се научи да стреля.

— Как се чувстваш тук?

— Страшно ми харесва. Тези хора — те имат сърца, разбираш ли? Не се предават. Хвърлят всички сили, за да постигнат целта си. Затова ги уважавам. Пък и направиха много за мен, Гюнтер. Те са ми като семейство.

— Ние наистина сме едно голямо семейство, Марвин. Споделяме както доброто, така и лошото. Враговете ни също са общи.

— Да, знам това.

— Можем да имаме нужда от помощта ти, Марвин. Става въпрос за нещо важно.

— Добре — отвърна просто Ръсел.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа „да“, Гюнтер.

— Но ти дори не попита какво точно искаме от теб — забеляза немецът.

— Добре — усмихна се Марвин, — кажи ми тогава.

— Искаме след няколко месеца да те изпратим обратно в Америка. Какви опасности крие връщането за теб?

— Зависи. Аз съм лежал — имам предвид затвора. Ти сигурно го знаеш. Ченгетата имат отпечатъци от пръстите ми, но не и моя снимка. Всъщност тази, която имат, е много стара. Сигурно в Дакота ме търсят. Ако ме изпратите там, може и да стане опасно.