Том Клэнси - Всички страхове

— С какво мога да ви помогна?

— Имам нужда от помощта на „десницата ти“.

Сега Кадишев бе наред да се усмихва. Пресата — както западната, така и руската — никога не успяваше да оправи понятията. Левицата в Съветския съюз се състоеше от комунистически хардлайнери. В продължение на седемдесет години всички реформи в страната бяха подхващани отдясно. Всички жертви на Сталин, екзекутирани за това, че искат и най-нищожните права и свободи, са били обявявани за „десни отклонения“. На Запад обаче прогресивните личности по правило принадлежаха към политическата левица. Те наричаха реакционните си врагове „консерватори“ и ги причисляваха към политическата десница. За западните журналисти обаче подобна смяна на полюсите и настройка към различна политическа действителност явно не бе по силите. Новоизлюпените им и новоосвободени съветски коне ги побързаха да се „поучат“ от тях, да заимстват чуждите клишета и напълно да объркат и без това хаотичната политическа сцена. Разбира се, същото важеше и по отношение на „прогресивните“ западни политици, които се опитваха да провеждат експериментите на Съветския съюз в собствените си страни. Всички онези експерименти, доведени докрай и доказали, че са нещо много по-ужасно от грешки. Може би най-черният хумор бе въплътен в хапливите изявления на някои от левичарски настроените елементи на Запад. Те твърдяха, че изостаналите руснаци са се провалили и не са успели да превърнат социализма в хуманистична власт. От друга страна пък, цивилизованите западни правителства лесно можели да го постигнат, стига само да искат (все пак Карл Маркс е предрекъл точно това, нали?). „Тези хора помисли си Кадишев и удивено поклати глава — са не по-малки идеалисти от участниците в първите революционни съвети и са също толкова побъркани.“ Руснаците просто бяха довели революционните идеали до логичните им граници, за да намерят там само празнота и нещастия. А сега, когато се връщаха назад — ход, изискващ безпрецедентен политически кураж и морал, — Западът все още не разбираше какво точно става! „Хрушчов е бил прав — помисли си парламентаристът. — Политиците са еднакви навсякъде по света. Предимно идиоти.“

— Андрей Илич, по въпроса за методите възгледите ни често се различават, но, виж, за целите винаги сме единни. Знам, че имате проблеми с нашите приятели от другата страна.

— Както и с хората от вашата — забеляза президентът Нармонов по-остро, отколкото възнамеряваше.

— Да, с моята също — съгласи се спокойно Кадишев. — Андрей Илич, нима искате да кажете, че трябва да се съгласяваме с вас за всичко?

Нармонов се обърна. Разширените му очи гледаха гневно.

— Моля те, недей. Не днес.

— И как можем да ви помогнем? — „Май не можете да контролирате емоциите си, другарю президент? Лош знак, приятелю…“

— Искам да ме подкрепите в споровете по етническите въпроси. Не можем да оставим целият съюз да се разпадне.

Кадишев енергично поклати глава.

— Неизбежно е. Ако оставим балтийските републики и азерите да си идат, ще си спестим доста неприятности.

— Но ние имаме нужда от азербайджанския нефт. Ако го изгубим, влошаваме икономическото си положение. Ако пък пуснем балтийците да си идат, инерцията ще повлече половината ни страна.

— Вярно е, че ще си отиде половината от населението, но едва ли ще загубим над двадесет процента от територията си. Със сигурност обаче повечето от проблемите ще отпаднат — повтори Кадишев.

— Какво ще стане с хората, които си тръгват? Хвърляме ги право в хаоса и гражданската война. Колко от тях ще загинат? Колко човешки живота ще тежат на съвестта ни, а? — попита президентът.

— Това е нормална последица от деколонизацията. Не можем да го предотвратим. Ако се опитаме, само ще задържим гражданската война в собствените си граници. Ще бъдем принудени да поверим твърде много власт в ръцете на силите за сигурност, което е опасно. Аз не вярвам в армията повече от вас самия.

— Армията няма да тръгне на преврат. В Червената армия няма бонапартисти.

— Доста сте сигурен в предаността им. Смятам, че те виждат в сегашната обстановка уникален исторически шанс. Партията доминира над армията още от времето на Тухачевски. Военните помнят дълго и могат да помислят, че сега имат възможност за нещо.

— Хората, за които говориш, отдавна са мъртви! Децата им също — отвърна ядосано Нармонов.

В крайна сметка бяха минали петдесет години. Все още живите очевидци на събитията седяха в инвалидни колички или живееха от пенсиите си.