Том Клэнси - Всички страхове

— Но не и внуците им. Не забравяйте и институционалната памет. Кадишев се облегна на стола си и се замисли над новата идея, която бе изникнала в съзнанието му почти оформена. „Нима е възможно да…“

— Да, те наистина имат грижи, но само малко по-различни от моите. Разминаваме се в средствата, които избираме, за да се справим с проблема. Но макар и да не съм сигурен в преценките, съм убеден в лоялността им.

— Може и да сте прав, но аз не съм толкова уверен.

— С твоя помощ можем да образуваме здрав фронт против центробежните сили на разпадане. Това ще ги обезсърчи. От друга страна, ние ще получим няколко години за нормално развитие, след което ще можем да обсъдим едно организирано излизане на републиките. Дори и създаването на общност, асоциация — наречи го както искаш, — която да поддържа икономическото ни единство въпреки политическото разцепление.

„Той направо е отчаян — каза си Кадишев. — Не може да издържи на напрежението. Щом един човек се движи по политическата сцена като хокеен нападател от ЦСКА, това е сигурен знак на изтощение… Дали ще оцелее без помощта ми?

Вероятно — прецени Кадишев. — Вероятно. Това е доста лошо“ — каза си по-младият мъж. De facto Кадишев бе лидер на левите сили. Силите, които искаха разцепване на цялата страна и на правителството, което я водеше. Искаха да замъкнат останалата нация — базирана на Руската федерация — направо в двадесет и първия век. Ако Нармонов паднеше… ако се окажеше неспособен да продължи, тогава кой…

„Аз, разбира се.“

А щяха ли да го подкрепят американците?

„Та нима могат да не подкрепят агент СПИНАКЪР от собственото си Централно разузнавателно управление?“

Кадишев вече шест години работеше за американците. Бе вербуван от Мери Патриша Фоли. Той не смяташе, че върши предателство. Работеше за благоденствието на родината си и се виждаше като следващия президент. Кадишев предаваше на американците информация за работата на съветското правителство. Част от нея бе просто безценна, а друга част американците спокойно можеха да получат от журналистите. Той знаеше, че го смятат за най-ценния си източник на политическа информация. Особено пък сега, когато контролираше цели четиридесет процента от гласовете в новия парламент на страната — Конгреса на народните депутати „Тридесет и девет — поправи се Кадишев. — Човек трябва да бъде честен към себе си.“ Ако направеше правилния ход, щеше да спечели още осем процента. В редиците на две хиляди и петстотинте депутати имаше доста оттенъци на политическите цветове. Истински демократи; руски националисти, както с демократични, така и със социалистически възгледи; леви и десни радикали. Освен това съществуваше и доста предпазлив политически център. В него влизаха и искрено загрижени за бъдещето на страната си хора, и други, целящи единствено запазване на личното си политическо положение. Колко от тях можеше да примами? Колко от тях можеше да спечели?

„Малко…“

Но имаше още една карта, която можеше да изиграе, нали?

Да. Ако имаше дързостта да го направи.

— Андрей Илич — започна той с помирителен тон. — Искате да отстъпя от важен принцип, за да ви помогна да достигнете цел, която и аз споделям. Но ме карате да вървим по път, на който нямам доверие. Това е много труден въпрос. Дори не съм убеден, че мога да осигуря подкрепата, която искате от мен. Другарите ми могат просто да ми обърнат гръб.

Това още повече раздразни Нармонов.

— Глупости! Знам колко ценят преценките ти.

„И не са единствените“ — каза си Кадишев.

Както и повечето разследвания, и тук основната част от работата бе канцеларската. Ърнест Уелингтън бе млад и амбициозен прокурор. След като завърши юридическото си образование, той спокойно можеше да постъпи във ФБР и из основи да изучи следователската работа. Но той се виждаше по-скоро като правист, отколкото като ченге. Освен това политиката го привличаше, а ФБР се гордееше с политическата си неутралност. Уелингтън нямаше подобни задръжки. Той харесваше политиката, смяташе я за кръвта на държавната служба и знаеше, че тя е пътят към бързото изкачване както във, така и вън от правителството. Контактите, които установяваше сега, щяха поне петорно да вдигнат цената му в над сто адвокатски кантори. Освен това името му щеше да се чуе и в Министерството на правосъдието. Скоро щеше да се включи в надпреварата за длъжността „Специален помощник“. След пет или повече години вратичката към кабинета на началник на отдел щеше да се отвори. А защо не и федерален прокурор в някой голям град или пък шеф на специалния отдел в Министерството на правосъдието? Тези служби вече проправяха пътя към политическия живот, чрез който Ърнест Уелингтън можеше да стане истински участник в Голямата игра на Вашингтон. Всичко това беше омайно вино за главата на амбициозния двадесет и седем годишен мъж, завършил с отличие Харвардския юридически факултет и гордо отклонил съблазнителните покани на престижни кантори, за да посвети първите години от кариерата си на държавната служба.