Том Клэнси - Всички страхове

„Малки неща?“

„Господи, какво се е случило? Къде е отишъл животът ми?“

Той изгледа децата да влизат в спалните си и се запъти към кухнята. Вечерята му бе в печката. Джак извади чинията, остави я на дървения плот и се обърна към хладилника. Вече купуваше виното си с кашони. Така бе доста по-удобно, пък и напоследък вкусът му бе станал по-малко придирчив. Кашонът бе пълен с австралийско вино. То имаше качеството на калифорнийското, само че произведено преди двадесет години. Все пак въпросната реколта бе достатъчно ароматна, за да прикрие недостатъците му, и съдържаше необходимото количество алкохол. Всъщност Джак се интересуваше именно от него. Той погледна към стенния часовник. Ако имаше късмет, можеше да поспи шест и половина, а защо не и седем часа, преди да започне новият ден. Виното му помагаше да заспи. В кабинета си живееше предимно от кафе и тялото му постепенно започваше да се просмуква с кофеин. Преди години можеше да дреме на бюрото си, но сега вече не. В единадесет сутринта нервната му система вече бе пренатоварена, в късните следобедни часове тялото му свиреше странна мелодия от изтощение и напрежение. Понякога започваше да се пита дали не е откачил. Е, щом все още си задаваше този въпрос…

След няколко минути Джак приключи с вечерята. Жалко, че бе поизсъхнала във фурната. Кети лично я бе приготвила. Възнамеряваше да се прибере у дома в прилично време, но… Винаги изникваше нещо, нали? Когато се изправи, усети недоволната реакция на стомаха си. На път за всекидневната мина покрай гардероба и извади от джоба на сакото си опаковка с противокиселинни таблетки. Райън веднага глътна няколко и ги прокара с вино. Бе се прибрал едва преди половин час, а вече пиеше трета чаша.

Кети не бе във всекидневната, въпреки че до любимия й стол се виждаха няколко захвърлени вестника. Джак се ослуша и му се стори, че чува шум от течаща вода. Чудесно. Той взе дистанционното управление и включи телевизора на Си Ен Ен, за да види поредната емисия новини. Централно място бе отделено на някакъв репортаж за Ерусалим.

Райън се настани удобно в стола си и дори си позволи да се усмихне. Планът работеше. Репортажът бе посветен на новата вълна туристи в Близкия изток. Търговците зареждаха магазините си в очакване на най-големите коледни продажби от десет години насам. Някакъв евреин, който бе останал да живее във Витлеем, обясняваше, че в края на краищата Исус е чудесно еврейско момче от добро семейство. Арабският му съдружник развеждаше оператора из магазина. „Арабски съдружник? — помисли си Джак. — Ами да, защо не?“

„Струваше си — каза си Райън. — Ти помогна за това. Ти имаш заслуга за чудото. Ти помогна за спасяването на човешки животи. И какво от това, че никой не го знае. Бог го знае. Нима не е достатъчно?“

„Не“ — призна си Джак в изблик на откровеност.

Какво от това, че идеята не бе напълно оригинална. Нима вече съществуват оригинални идеи? Именно неговата мисъл вплете отделните елементи в едно. Неговите контакти осигуриха присъединяването на Ватикана. Неговите… Той заслужаваше нещо за това. Някакво признание. Няколко реда в учебника по история, но дали щеше да ги получи?

Джак изсумтя над чашата си. Нямаше начин. Онази хитра кучка Лиз Елиът разправяше наляво и надясно, че идеята е била на Чарли Алден. Ако Джак се опиташе да оправи нещата, щеше да изглежда като мародер, обиращ мъртъвците по бойното поле. Освен това Алден бе добър човек въпреки глупавата грешка с онова момиче. „Стегни се, Джак. Все още си жив. Все още имаш жена и деца.“

И все пак не бе честно, нали? Честно? Защо въобще си мислеше, че животът е честен. „Нима се превръщаш в един от тях?“ — запита се Райън. В поредната Лиз Елиът. В още едно драпащо, тесногръдо его. Той често бе мислил за това как точно се покварява човек. Плашеше го провъзгласяването на една мисия за жизненоважна. Борбата по осъществяването й можеше да замъгли погледа за други важни неща — например за човешкия живот, пък бил той и вражески. Джак все още не бе загубил това чувство и не смяташе, че някога ще го загуби. Тревожеха го други, по-неуловими неща. Превръщаше се в чиновник, борещ се за облаги, постове и влияние.

Райън затвори очи и още веднъж си напомни за това, което притежаваше: жена, две деца, финансова самостоятелност. Тези ценности не можеха да му бъдат отнети от никого.

„Превръщаш се в един от тях…“

Той се бе борил — бе убивал, — за да защити семейството си. Може би Елиът бе ужасена от това, но в тихи моменти като сегашния Джак си спомняше събитията с тъжна усмивка. Само на около двеста метра от мястото, на което седеше сега, Джак хладнокръвно и точно бе забил три куршума в гърдите на терориста — право в целта! Така си бе припомнил всичко научено в Куантико. Това, че тогава сърцето му биеше със сто удара в минута, че за малко не се подмокри, че едвам се сдържа да не повърне, нямаше значение. Той бе направил точно каквото трябваше и сега жена му и децата му бяха живи и здрави. Райън се чувстваше като мъж, доказал се по всички възможни начини — бе спечелил сърцето на чудесно момиче, имаше две пратени от Бога деца и бе защитил семейството си смело и без колебание. Джак с готовност бе посрещнал всички предизвикателства на съдбата и ги бе победил.