Том Клэнси - Всички страхове

— Благодаря за успокоението — забеляза сърдито Головко.

Но на кого можеше да се сърди? На този човек, че казва истината, или на природата, че толкова лесно разкрива тайните си.

— Извинете ме, професоре. Много съм ви благодарен, че отделихте толкова време, за да ни обърнете внимание върху фактите.

— Баща ми е учител по математика. Цял живот е живял в Киев. Все още помни германците.

Головко изпрати инженера до вратата, а след това се върна в кабинета си и се загледа през прозореца.

„Защо въобще им позволихме да се обединят? — запита се той. — Дали все още искат нови територии? Lebensraum 87 87 lebensraum (нем.) — жизнено пространство. — Бел.прев. ? Дали все още искат да управляват Европа? Или пък се превръщаш в параноик, Сергей?“ Разбира се, на него му плащаха, за да бъде болезнено подозрителен. Головко седна на бюрото и вдигна телефона си.

— Това, което искаш, е малко и щом е необходимо, не виждам смисъл повече да говорим за него — отвърна на въпроса Кайтел.

— А хората?

— На мое разположение са. Мога да разчитам на тях. Всичките са работили в чужбина. Главно в Африка. Всичките са опитни. Трима полковници, шестима подполковници и двама майори. Пенсионирани са — както и самият аз.

— Най-важното е да можем да разчитаме на тях — напомни му Бок.

— Знам, Гюнтер. Всеки от тях някой ден непременно щеше да стане генерал. Пък и всички те имат безупречни партийни досиета. Пък и защо мислиш, че са ги пенсионирали, а? Просто нашата нова Германия не им вярва.

— Има ли опасност от агент-провокатори?

— Аз съм разузнавачът тук — напомни му Кайтел. — Аз не ти казвам как да си вършиш работата, нали? Така че и ти не се бъркай в моята. Моля те, приятелю, или ми вярвай, или не работи с мен. Изборът е твой.

— Знам, Ервин. Извинявай. Просто операцията е изключително важна.

— Вече ми го каза, Гюнтер.

— Кога можеш да го направиш?

— След пет дни. Предпочитам да работя внимателно, но ако искаш, можем и да ускорим нещата. Проблемът, разбира се, ще бъде да се отървем от тялото по подходящ начин.

Бок кимна. Досега не бе имал подобни грижи. Фракция „Червена армия“ рядко се тревожеше за това. Единственото изключение бе онази активистка на зелените, провалила акцията в атомната централа. Но тогава всичко стана по случайност и не бе предварително планирано. Заровиха я в гората просто за да проявят чувството си за хумор. Идеята бе на Петра. Тя искаше предателката да стане част от природата, която обичаше толкова много.

— А как да ти предам видеокасетата?

— Ще се срещнеш пак тук с един човек. Няма да бъда аз. Ще отседнеш в същия хотел точно след две седмици. Ще ти се обадят. Скрий видеокасетата в някоя книга.

— Чудесно.

Кайтел си помисли, че Бок преиграва. Многобройните застрахования привличаха повече аматьорите, защото за професионалистите рискът бе част от работата. Всичко можеше да бъде организирано далеч по-просто — например касетата да бъде замаскирана с някой филм.

— Скоро ще имам нужда от пари.

Бок му подаде един плик.

— Сто хиляди марки.

— Чудесно. Значи точно след две седмици.

Кайтел остави Бок да плати сметката и си замина. Гюнтер си поръча още една бира и погледът му се зарея по кобалтовосиньото море. На хоризонта се виждаха множество кораби. Един от тях бе презокеански, но не личеше точно какъв. Останалите — просто малки гемии, които мъкнеха стоката си от едно незнайно пристанище до друго.

Денят бе прекрасен, с топло слънце и хладен морски бриз. Недалеч от него се простираше финият като пудра пясък на плажа, където децата и влюбените можеха да се наслаждават на водата. Той се замисли за Петра, Ерика и Урсула. Лицето му обаче остана все така безизразно. Гюнтер сякаш нямаше повече сили външно да изразява емоциите от загубата си. Той достатъчно бе плакал и крещял, за да ги изгони. Сега в душата му имаше само студена ярост и желание за мъст. Денят бе толкова прекрасен, а Бок нямаше с кого да го сподели. Колко ли още такива дни щяха да преминат в самота? За него никога нямаше да има друга Петра. Можеше да си намери някое момиче, което да задоволява биологичните му потребности, но то нямаше да промени чувствата му. Щеше да остане самотник до края на живота си. Мисълта беше неприятна. Без деца, без любов, без бъдеще в личния живот. Половината от масичките на терасата около него бяха заети. Преобладаваха европейците, дошли на почивка със семействата си. Те се усмихваха, смееха се, пиеха бира, вино или коктейли, мислеха за очакващите ги нощни развлечения, за интимните вечери и меките памучни чаршафи, които идваха след тях. Смехът и обичта сякаш въплъщаваха всички радости на живота, отнети от Гюнтер Бок.