Том Клэнси - Всички страхове

— Това е бил най-умният ти ход — каза директорът на корабостроителницата и посочи госта си с пръст. — Взел си най-доброто решение. Следващия път, когато излезеш в морето, ще бъдеш с най-тихата подводница, която някога сме имали.

— Те все още ни превъзхождат — отбеляза искрено Дубинин.

— Вярно, но сега за пръв път разликата ще бъде по-малка от тази между двама командири. Точно както трябва да бъде. И двамата сме се учили от Марко Рамиус. Ех, само да можеше да види положението сега.

Дубинин кимна одобрително.

— Да, политическата обстановка наистина превърна играта ни по-скоро в състезание по сръчност, отколкото в смъртоносен дуел.

— Иска ми се да съм по-млад и още да мога да играя — въздъхна директорът на корабостроителницата.

— А новият хидролокатор?

— Моделът е наш — от лабораторията в Североморск. Чувствителността е подобрена приблизително с около четиридесет процента. Общо взето, ще бъдеш изравнен с американския клас „Лос Анжелис“ в почти всички области.

„Освен в екипаж“ — каза си Дубинин. Щяха да изминат години, докато страната му започне да обучава хората си по западните стандарти. А тогава капитан Дубинин вече нямаше да командва подводница, но… Само след три месеца щеше да бъде в морето с най-добрия кораб, който родината му някога бе поверявала на свой капитан. Ако успееше да убеди ескадрения си командир да му даде повече офицери, можеше да подобри качеството на екипажа си и да започне обучението му още сега. Да обучава и да води екипажа си — ето това беше работата му. Той командваше „Адмирал Лунин“. Него хвалеха, когато задачите се изпълняваха, но и него биеха през пръстите, когато станеше нещо непредвидено. Рамиус му го бе казал още при първия му ден в морето на борда на подводница. Съдбата беше в ръцете му. Нима можеше да иска повече?

„Следващата година, «Мейн», когато ужасните, студени зимни бури се втурнат в северния Пасифик. Тогава ще се срещнем отново.“

— Никакъв контакт — каза капитан Рикс в каюткомпанията.

— Като изключим „Омаха“ — поправи го Клагет, който преглеждаше някакви документи. — А тя май беше доста забързана.

— Иван вече не се показва. Сякаш са се пенсионирали — почти изхлипа щурманът.

— Струва ми се, че въобще не си правят труда да ни търсят — забеляза Рикс. — По дяволите, освен онази „Акула“, която изгубихме…

— Но ние ги проследихме за известно време — обади се пак щурманът.

— Е, следващия път може и да ги снимаме — забеляза един лейтенантът иззад списанието, което четеше.

Забележката му предизвика смеха на останалите. Някои от по-лудите капитани на атакуващи подводници се бяха приближавали достатъчно близко до съветски лодки, за да могат да ги снимат. Но това бе минало. Сега руснаците бяха доста по-добри, отколкото преди десет години. Макар и номер две в подводния занаят, те доста усложняваха живота на номер едно.

— А сега е време за следващата тренировка — обади се Рикс.

Помощник-капитанът забеляза, че физиономиите на колегите му не се промениха. Офицерите явно се учеха да не ръмжат и да не правят гримаси. Чувството за хумор на Рикс бе в оскъдно количество.

— Здрасти, Роби!

Джошуа Пейнтър стана от люлеещия се стол и отиде да се здрависа с госта си.

— Добро утро, сър.

— Хайде сядай.

Един стюард влезе и сервира кафе и на двамата мъже.

— Как изглежда твоето авиокрило днес?

— Мисля, че ще се справим навреме, сър.

Адмирал Джошуа Пейнтър от американския флот бе върховен главнокомандващ на ОВС на НАТО в Атлантика, главнокомандващ на въоръжените сили на САЩ в зоната на Атлантика и главнокомандващ американския атлантически флот. Въпреки че за него работеха три екипа съветници, адмиралът получаваше само една заплата. Авиатор от кариерата — летял главно на бомбардировачи, — той бе достигнал върха в служебното си израстване. Нямаше да го изберат за началник-щаб на морските операции. Службата щеше да заеме някой с по-пригладени политически ръбове. Но Пейнтър бе доволен. В резултат на доста ексцентричната армейска организация началник-щабът на морските операции, както и другите началник-щабове, само съветваха министъра на отбраната. А именно той даваше заповедите до съответните главнокомандващи. Върховен главнокомандващ на ОВС на НАТО в Атлантика — главнокомандващ ВС на САЩ в зоната на Атлантика — главнокомандващ американския атлантически флот, наистина бе странна, изморителна и неблагодарна длъжност, но все пак — командирска. Пейнтър притежаваше истински кораби, истински самолети и истински морски пехотинци, на които можеше да заповядва къде да ходят и какво да правят. Той командваше цели два флота: Втори и Шести. В тях влизаха: седем самолетоносача; линеен кораб; над сто кръстосвачи и разрушители; шестдесет подводници; дивизия и половина морски пехотинци и хиляда бойни самолета. Макар и бивш пилот, Пейнтър обичаше най-много линейния си кораб. Дядо му бе командвал такъв. В интерес на истината само една държава в света притежаваше повече ударна сила, отколкото адмиралът командваше в момента. Тази държава обаче вече не представляваше сериозна стратегическа опасност във времето на международно сътрудничество. Вече не му се налагаше непрекъснато да се съобразява с реалната заплаха от възможна война. Пейнтър бе щастлив човек. Той бе изпълнявал бойни задачи във Виетнам. Видял бе с очите си как след Втората световна война американската военна мощ се смъква почти до дъното през седемдесетте години, за да се изкачи отново до зенита на най-великата военна сила на планетата. Бе изпълнявал задълженията си както в славни, така и в тежки времена. А сега ситуацията бе по-добра отвсякога. Роби Джексън бе един от хората, на които американският флот можеше и щеше да разчита.