Том Клэнси - Всички страхове

— Нека не забравяме, че сме тук по работа, господин Чавес.

— Тя не е мой тип, господин Кларк.

— А какво мислиш за онези момчета, гвардейците?

— Изглеждат доста добре за обикновени войници. Няма да ми бъде приятно да ги срещна, освен ако сам не съм избрал времето и мястото. — Чавес млъкна за момент. — Забеляза ли, че младежът, когото претърсих, ги оглеждаше доста внимателно?

— Не.

— Е, така беше… изглежда, знаеше какво… — Доминго Чавес отново замълча. — Предполагам, че местните хора са се нагледали на войници. Както и да е, той ги наблюдаваше като специалист. Именно това ми направи впечатление отначало. Едва после видях, че гледа и вас. Момчето имаше умни очи, нали ме разбираш?

— Нещо друго?

— Движеше се добре и изглеждаше във форма. Въпреки това ръцете му бяха меки. Не приличаха на войнишки. Бе възрастен за колежанин, но не и за студент. — Чавес отново направи пауза. — Света Богородице! Ние сме завършени параноици, човече. Той просто вървеше по улицата и гледаше швейцарците. След това хвърли един поглед към доктор Райън и си тръгна. Край.

Понякога Чавес съжаляваше, че не си е останал в армията. Вече щеше да е офицер, вместо да слуша вечерните лекции на Джордж Мейсън и да си играе на бодигард на доктор Райън. Слава богу, че док бе добър човек, а работата с Кларк му се струваше… интересна. Но все пак разузнаването си оставаше странна работа.

— Време е да тръгваме — каза Кларк.

— Ясно.

Ръката на Динг пробягна по пистолета, скрит под разпасаната му риза. Охраната на израелеца вече бе потеглила.

Гусн ги застигна точно както бе предвидил. Един възрастен мюсюлмански свещеник тъкмо бе спрял сержанта, за да го пита нещо. Но явно не можеха да се разберат. Имамът не говореше английски, а познанията на швейцареца по арабски все още бяха в начален стадий. Ибрахим имаше чудесна възможност, която не трябваше да пропуска.

— Извинете ме — обърна се Гусн към имама, — мога ли да ви помогна с нещо?

Той изслуша бързата като картечен откос реч на родния си език и се обърна към войника:

— Имамът е от Саудитска Арабия. Не е идвал в Ерусалим още от детските си години и се интересува как да намери сградата, в която работят тримата духовници.

Сержантът видя, че имамът е от висшето духовенство, свали шлема си и почтително кимна с глава.

— Моля ви, предайте му, че за нас ще е чест да го придружим.

— А, ето ви и вас — извика някой.

Един евреин се приближи към тях. Говореше арабски с акцент, но правилно.

— Добър ден, сержант — прибави той на английски.

— Здравейте, рави Равенщайн. Познавате ли този човек? — попита гвардеецът.

— Това е Мохамед ал-Фейсал — известен учен и историк от Медина.

— Вярно ли е всичко, което ми казахте? — обърна се ал-Фейсал направо към Равенщайн.

— И още как! — отзова се равинът.

— Извинете ме — намеси се Гусн.

— Вие сте? — попита Равенщайн.

— Студент. Опитвах се да помогна с превода.

— А, да — каза Равенщайн. — Много мило от ваша страна. Мохамед е тук по повод на един ръкопис, открит при разкопки. Той представлява коментар на мюсюлмански учен върху много стара Тора. От девети век. Фантастична находка. Сержант, мисля, че вече можем да се оправим и сами. Благодаря и на вас, млади човече.

— Желаете ли да ви придружим, сър? — попита гвардеецът. — Отиваме в същата посока.

— Не, благодаря ви. И двамата сме твърде стари, за да вървим бързо като вас.

— Чудесно. Приятен ден — отдаде чест сержантът. Швейцарците продължиха обиколката си Няколкото минувачи, забелязали разговора, ги посочиха с усмивка.

— Коментарът е от самия ал-Калда. Явно той е продължил делото на Нухем от Акра — каза Равенщайн. — Състоянието, в което се намира, е просто невероятно добро.

— Тогава трябва да го видя веднага!

Забравили за целия свят, двамата учени тръгнаха надолу по улицата толкова бързо, колкото можеха да ги носят старите им крака.

Изражението на Гусн остана непроменено. Той бе показал почуда и удивление от срещата единствено заради швейцарските гвардейци. Сега обаче те се намираха на половин пресечка от него, следвани от цял рояк деца. Гусн се насили да тръгне. Той сви в една пресечка и изчезна в тесните улички. Това, на което бе станал свидетел току-що, ужасно го депресираше.

Мохамед ал-Фейсал имаше славата на един от най-големите ислямски учени. Изявен и уважаван историк, той бе и далечен роднина на кралското семейство въпреки непокорния си дух. Единствено преклонната осемдесетгодишна възраст му бе попречила да влезе в тройката духовници, управляващи Ерусалим. Имаше, разбира се, и нещо друго. По очевидно политически причини за ислямски представител бе предпочетен човек с палестинско родословие. Нима имамът, прочул се като консервативен религиозен водач и неприятел на Израел, бе очарован от споразумението?