Том Клэнси - Всички страхове

— Господи, капанът на Мур и Ритър наистина бе елегантен, Нали?

Райън остави празната си чаша.

— Подобни неща никога не се случват в действителност, генерале. Има ги само във филмите. Виж, Ави, може би твоят журналист си пада малко фантазьор. Обикновено те правят сензациите. В края на краищата, изкуството и действителността са две различни неща.

Добър ход. Райън се усмихна, за да подсили ефекта от думите си.

— Доктор Райън, през 1972 година фракцията „Черният септември“ от ООП възложи на японската „Червена армия“ да взриви летище „Бен Гурион“. Те го сториха и между загиналите имаше доста голям брой американски богомолци от остров Пуерто Рико. Единственият жив терорист, заловен от нашите сили за сигурност, казал на разпитващите го, че мъртвите му другари и жертвите му ще се превърнат в съзвездие на небето. В затвора след това твърдеше, че е приел юдаизма. Дори се обряза със зъби, което доста красноречиво говори за гъвкавостта му — прибави сериозно бригадният генерал Бен Якоб. — Не ми казвай, че нещо е твърде странно, за да е истина. Работя като офицер в разузнаването вече от двадесет години и единственото, в което съм сигурен, е, че не съм видял всичко.

— Ави, дори аз не съм толкова параноичен.

— Ти не си преживял холокоста, доктор Райън.

— О, така ли? Значи Кромуел и Картофеният глад не се броят? Я стига, генерале. Ние разполагаме американски войски в Израел. Ако се стигне дотам, по Голан, Негев и където още искаш, ще има американска кръв.

— И какво ще стане, ако…

— Ави, питаш ме „и какво ако“. Ако това „и какво ако“ някога се случи, генерале, аз сам ще долетя тук. Бил съм морски пехотинец. Знаеш, че и преди са стреляли по мен. Втори холокост няма да има. Не и докато съм жив. Моите сънародници няма да го допуснат. Не правителството, Ави, а сънародниците ми. Просто няма да позволим. Ако за защитата на страната ти е нужна американска кръв, то тя ще се пролее.

— Така говорехте и на Виетнам. — Бен Якоб забеляза, че очите на Кларк проблеснаха. — Искаш ли да кажеш нещо?

— Генерале, аз не съм високопоставен служител, а просто един мухльо с претенции. Но съм се бил повече от всеки израелец. И ви казвам, сър, че се плаша от начина, по който момчетата ви винаги се издънват. Ние също го направихме там, но за разлика от вас си взехме поука. Доктор Райън говори истината. Той ще дойде тук. Аз също, ако се наложи. Макар и да съм убил своята порция врагове — каза тихо и спокойно Кларк.

— И ти ли си морски пехотинец? — попита Ави, въпреки че знаеше отговора.

— Близо сте — отвърна Кларк. — И както се казва, поддържам формата — усмихна се той.

— А приятелят ти? — кимна Ави към Чавес, който стоеше до ъгъла и разсеяно оглеждаше улицата.

— Никога не съм бил толкова добър, колкото е той сега. Момчетата от кавалерийския полк са същите като него. Но тези дрънканици за войната са пълни безсмислици и вие с доктор Райън го знаете. Ако искате сигурност, сър, уредете вътрешните си проблеми. Мирът сам ще дойде. Също като дъга след дъжд.

— Да се учим от грешките си…

— Имахме буферна зона, дълга четири хиляди мили, генерале. Та дори оттук до Средиземно море няма толкова разстояние. По-добре се учете от нашите грешки. Доброто в случая е, че имате съвсем реална възможност за хубав мир. Нещо, което ние не успяхме да постигнем.

— Но да ни бъде наложен…

— Сър, ако планът се осъществи, ще ни благодарите. Ако пък не, разполагаме с достатъчно хора да посрещнем връхлитащата паплач.

Кларк забеляза, че Динг се е отдалечил от поста си. Той се движеше небрежно към отсрещния тротоар. Приличаше на турист.

— И ти ли си в това число?

— Можете да заложите честта си, генерале — отвърна Кларк, но мислите му вече бяха другаде.

Той застана нащрек, оглеждайки хората по улицата. Какво бе забелязал Чавес? Какво бе пропуснал самият той?

„Кои ли са тези? — запита се Гусн, но само след секунда си отговори: — Бригаден генерал Аврам Бен Якоб, заместник-директор на «Мосад»“. В съзнанието му изплуваха всички снимки на евреина, които бе видял през годините. „Говори с някакъв американец. Кой ли пък е той?“ Гусн бавно и нехайно обърна глава. Американецът сигурно имаше няколко бодигардове… онзи близо до него очевидно бе такъв. Доста сериозен мъж… възрастен, вероятно около петдесетте. Издаваше го твърдостта — не, не твърдостта, а предпазливостта. Човек може да контролира лицето, но не и очите си. Аха, сложи си тъмните очила. Сигурно имаше и други бодигардове. Не трябваше да забравя и израелските офицери. Гусн знаеше, че е задържал погледа си в една посока повече, отколкото трябва, но…