Том Клэнси - Всички страхове

— Оопаа.

Някакъв мъж се блъсна в Гусн. Той бе висок почти колкото него, но по-слаб. Имаше тъмна кожа и може би дори бе арабин. Но пък заговори на английски. Мъжът се отдели от него, преди Гусн да разбере, че е бързо и майсторски претърсен.

— Извинете — каза той и се отдалечи.

Гусн не бе сигурен дали сблъсъкът е чиста случайност, или току-що го е проверил американски или израелски офицер. Във всеки случай той не носеше никакво оръжие. Дори и джобен нож. Просто сак, пълен с книги.

Кларк видя Динг да прави знак, че всичко е чисто. Съвсем обикновен жест, сякаш колегата му махаше буболечка от врата си. Но защо тогава „целта“ — всеки, който проявяваше интерес към доктор Райън, бе „цел“ — се бе загледала в тях? Защо човекът бе спрял? Кларк извърна глава и погледна зад гърба си. На две маси от него седеше хубаво момиче. Не беше арабка или еврейка. По-скоро европейка. Езикът, на който говореше, звучеше като немски или може би холандски. Момичето бе хубаво и привличаше мъжките погледи. Може би Кларк и хората до него случайно бяха попаднали в полезрението на младежа, гледащ момичето. Може би. За един охраняващ офицер бе трудно да балансира между предпазливостта и параноята дори и когато се намираше в позната обстановка. А Кларк нямаше подобни илюзии. От друга страна, бяха избрали случаен ресторант на случайна улица. Пък и фактът, че Райън бе в Ерусалим и двамата с Бен Якоб се срещнаха да обсъдят нещата… Не, никой нямаше толкова добро разузнаване и достатъчно хора, за да покрие цял един град. Освен може би руснаците в Москва. Но защо все пак младежът се бе загледал?

Кларк запомни лицето и то се присъедини към стотиците други в паметта му.

Гусн продължи обиколката си. Необходимите книги вече лежаха в сака му и той наблюдаваше швейцарските гвардейци. Как патрулират, как изглеждат… „Ави Бен Якоб — помисли си той. — Жалко за пропуснатата възможност.“ Мишени като него не се срещаха всеки ден. Гусн продължи надолу по застланата с камъни улица, а безизразните му очи не преставаха да опипват тълпата. Сега щеше да завие надясно, да ускори крачка и да се опита да изпревари швейцарските гвардейци на следващата пресечка. Видът на войниците едновременно го плашеше и го караше да съжалява.

— Добре свършена работа — забеляза Бен Якоб към Кларк. — Помощникът ти е обучен прекрасно.

— Дава надежди — съгласи се Кларк, докато гледаше как Динг Чавес отново заема позиция на ъгъла. — Познавате ли лицето?

— Не. Хората ми сигурно имат снимка. Ще проверим, но според мен става въпрос за обикновен младеж с нормални сексуални желания — кимна Бен Якоб към холандката, ако момичето наистина бе холандка.

Кларк се изненада от пасивността на израелците. В един сак можеше да има всичко. А в тази обстановка „всичко“ имаше негативно значение. Господи, как мразеше работата си! Да се грижиш за себе си бе лесно. Кларк обикновено се движеше по различни маршрути, ходеше ту по-бързо, ту по-бавно, оглеждаше се за възможни засади или пък пътища за бягство. Райън също бе предпазлив — в тактическо отношение Джак притежаваше определени умения, — но прекалено много вярваше в опитността на бодигардовете си.

— И така, Ави? — попита Райън.

— Първият ешелон от кавалерийския ви полк вече е разквартируван. Полковник Дигс явно се харесва на танкистите ни. Трябва да ти кажа обаче, че намирам емблемата им за твърде странна. В края на краищата бизонът е просто дива крава — цъкна с език Ави.

— Той прилича повече на танк, Ави. Не е приятно да се изправиш насреща му.

Райън се зачуди какви ли ще бъдат отзивите след първото учение на Десети кавалерийски с израелските части. В американската армия господстваше мнението, че израелците се надценяват, а полковник Дигс се ползваше с репутацията на отличен тактик.

— Значи мога да докладвам на президента, че обстановката тук е обещаваща.

— Няма да мине без трудности.

— Разбира се, че няма да мине. Ави, хилядолетните конфликти не се разрешават за няколко години — забеляза Джак. — Но нима си предполагал, че всичко може да се нареди така добре за толкова кратък срок?

— Не, не съм — призна Бен Якоб.

Той извади портфейла си да плати сметката и двамата се изправиха. Кларк разбра, че разговорът е свършил, и тръгна към Чавес.

— Е?

— Само онзи младеж. Носеше тежък сак, но явно бе пълен с книги. Всъщност мисля, че бяха учебници. В единия все още се виждаше касовата бележка. Сигурно няма да повярваш, ако ти кажа, че учебниците бяха по ядрена физика. Поне единият от тях. Дебел колкото тухла. Може би е студент или нещо такова, а онази мадама там си я бива.