Том Клэнси - Всички страхове

Бесните демонстрации по израелските улици обаче вече бяха факт. Хиляди израелци трябваше да напуснат жилищата си. Вече имаше и ранени — двама полицаи и един войник. От израелски ръце. Арабите се криеха в миши дупки. Отделна комисия, ръководена от саудитците, щеше да се опита да установи кои арабски семейства са собственици на земите. Когато ги завземаха, израелците се постараха да заличат всякакви следи… Но това не засягаше Ави. Слава богу, името му бе Аврам, а не Соломон.

„Дали ще проработи?“ — запита се той.

„Не може да проработи“ — каза си Куати. Слуховете за подписването на споразумението бяха предизвикали десетчасови пристъпи на гадене и повръщане. Сега, с текста в ръце, Куати се почувства на прага на небитието.

„Мир? И Израел ще продължи да съществува?“ А какво щеше да стане с жертвите му? Със стотиците хиляди борци за свобода, загинали от израелските бомби и автомати? За какво бяха умрели? За какво бе погребал живота си и самият той? „И аз можех да загина“ — каза си Куати. Бе се отрекъл от всичко. От нормалния човешки живот с жена, деца, къща, работа. Сега можеше да бъде лекар или инженер, или банкер, или търговец. Бе достатъчно интелигентен, за да доведе до успех всяко начинание, което сметнеше за достойно. Но не, той бе избрал най-трудния път. Целта му бе да сформира нова нация, да построи жилище за народа си и да му даде достойнството, което заслужава. Да поведе народа си. Да разгроми нашествениците.

Да бъде запомнен.

Ето за това мечтаеше. Всеки можеше да различи неправдата. Но отстраняването й щеше да му донесе славата на мъж, променил човешката история. Нищо че промяната бе незначителна и че засягаше малка нация…

„Това не е вярно“ — призна си Куати. За да осъществи целта си, трябваше да разгроми велики нации — американците и европейците, донесли нещастието в древната му родина. Онези, успели да постигнат подобна цел, оставаха в паметта на хората като славни мъже. Ако успееше, щеше да се нареди рамо до рамо с великите. Защото именно великите дела правеха извършителите си велики и оставяха името им в историята. Но чии дела щяха да бъдат запомнени сега? Излизаше, че никой не е завладял нищо и никого.

„Не е възможно!“ — каза си командирът. Но докато за пореден път четеше сухите и точни думи на споразумението, стомахът му сякаш твърдеше обратното. Нима палестинците — неговият достоен и храбър народ — можеха да бъдат съблазнени от такова безсрамие?

Куати стана и отново отиде в банята, за да повърне. „Това — каза му някакъв вътрешен глас, докато се навеждаше над мивката — е отговорът на въпроса ти.“ След известно време Куати се изправи и изпи чаша вода, за да премахне гадния вкус в устата си. Но вътре в него остана друг вкус, който не изчезваше така лесно.

От другата страна на улицата в една от тайните квартири на организацията Гюнтер Бок слушаше чуждестранната емисия на „Дойче Веле“. Въпреки идеите си и местата, в които се намираше, Гюнтер никога не бе спирал да мисли за себе си като за немец. Разбира се, революционер социалист, но немски. Радиото съобщаваше, че родината му се радваше на още един прекрасен безоблачен ден. Чудесно време за разходка по брега на Рейн заедно с Петра и…

Едно кратко съобщение смрази кръвта му:

„Днес следобед осъдената убийца Петра Хаслер-Бок бе намерена обесена в килията си. Без съмнение, става въпрос за самоубийство. Съпруга на укриващия се терорист Гюнтер Бок, Петра Хаслер-Бок бе осъдена на доживотен затвор за жестокото убийство на Вилхелм Манщайн. Петра Хаслер-Бок бе на тридесет и осем години…

Успешното представяне на футболния клуб «Дрезден» в шампионата изненада повечето спортни коментатори. Водени от звездата си Вили Шеер…“

Очите на Бок се разшириха. Не бяха способни да гледат дори и светещата скала на радиото, затова потърсиха утеха в звездното небе, надзъртащо през прозореца.

„Петра мъртва?“

Знаеше, че е истина. Знаеше, че е глупаво да се самозалъгва. Разбира се, че бе възможно… дори неизбежно. „Очевидно самоубийство!“ Всички членове на „Баадер-Майнхоф“ се бяха самоубили също така „очевидно“. Един дори се бе прострелял три пъти в главата. „Пръстите му сигурно са се вдървили на спусъка“ — шегуваха се по онова време немските полицаи.

Бок знаеше, че жена му е била убита. Неговата красива Петра бе мъртва. Най-добрият му приятел, най-верният му другар, любимата му. Мъртва. Гюнтер знаеше, че не трябва да е толкова шокиран. Нима можеше да очаква друго? Разбира се, че е трябвало да я убият. Тя е представлявала опасна връзка с миналото и с евентуалното социалистическо бъдеще на Германия. С убийството й бяха осигурили политическа стабилност на нова Германия, Das vierte Reich 66 66 Das vierte Reich (нем.) — Четвъртият райх. — Бел.прев. .