Том Клэнси - Всички страхове

Детективът, който следеше килията на монитора, видя, че ръцете безжизнено затърсиха закопчалката и после се отпуснаха. Последваха няколко конвулсии, след което тялото застана неподвижно. „Толкова близо — помисли си той. — Бе толкова близо до спасението.“ Жалко. Тя бе красива. Красиво момиче, избрало убийствата и мъченията. Избрало да умре от собствените си ръце, въпреки че в последния момент явно промени мнението си. Но в края на краищата всички го правеха — още едно доказателство, че страхливците са най-жестоки, nicht wahr?

Aber naturlich. 64 64 Aber naturlich (нем.) — но разбира се. — Бел.прев.

— Този телевизор е повреден — каза детективът и го изключи. — По-добре го сменете, за да не изгубим наблюдението върху затворничката Хаслер-Бок.

— Ще ни отнеме около половин час — отвърна началникът на охраната.

— Добре.

Детективът извади касетата от същото видео, което бе използвал, за да покаже вълнуващата семейна сцена. После я сложи в куфарчето си при другата, затвори го и стана. На лицето му нямаше усмивка, но следователят изглеждаше доволен. Вината, че Бундестагът и Бувдесратът не можеха да приемат един прост и ефективен закон за смъртното наказание, не бе негова. Тук, разбира се, пръст имаха и нацистите. Проклети варвари. Но дори и варварите не бяха пълни глупаци. Все пак в края на войната не бяха разрушили всички автомагистрали, нали? Разбира се, че не. Е, разбира се, бяха екзекутирали хора… Но между тях е имало и обикновени убийци, от които би се избавило всяко цивилизовано правителство. Ако някой обичаше смъртта, то това бе Петра Хаслер-Бок. Мъчителната смърт. Обесването. „Е — каза си детективът, — това поне е справедливо.“ Занимаваше се с убийството на Вилхелм Манщайн от самото начало. Още откакто гениталиите му бяха изпратени по пощата. Бе наблюдавал огледа на обезобразеното тяло, бе присъствал на погребението и добре си спомняше безсънните нощи, в които не можеше да прогони кошмарните видения. Добре, че поне двете момичета щяха да израснат в почтено семейство и никой никога нямаше да разбере каква е била майка им.

Детективът излезе от затвора и се насочи към колата си. Не искаше да е наблизо, когато охраната открие трупа. Случаят бе приключен.

— Хей, човече.

— Марвин. Чух, че добре се справяш с оръжието — каза Гусн на приятеля си.

— Лесна работа, човече. Аз стрелям още от дете. В моя край така си осигуряваме прехраната.

— Успял си да надминеш дори и най-добрия ни инструктор — възрази инженерът.

— Мишените ви са доста по-големи от заек, пък и не бягат. По дяволите, та аз застрелвах бягащите дългоушковци с двадесет и две милиметров пистолет. Ако трябва да убиваш прехраната си, доста бързо ще се научиш да стреляш точно, братче. Какво става с онази бомба? — попита Марвин Ръсел.

— Много труд за нищо — отвърна Гусн.

— Е, от цялата електроника все ще успееш да сглобиш едно радио — предположи американецът.

— Или нещо друго полезно.

Полетът на запад е винаги по-лесен от този на изток. Човешкият организъм по-лесно се приспособява към по-дълъг, отколкото към по-къс ден. Доброто вино и храна също помагат. Самолет номер едно разполагаше с обширна съвещателна зала, която можеше да се използва и по различни други поводи. Тази вечер задачата й бе да послужи като гостна за вечерята на висши служители от администрацията и избрани представители на пресата. Както обикновено храната бе превъзходна. Самолет номер едно сигурно е единственият в света, който сервира повече от лека вечеря. Стюардите му всекидневно набавят пресни продукти, готвени при скорост шестстотин възела на височина единадесет хиляди метра. Готвачите му пък след напускане на армията често започват работа в елитни клубове и изискани ресторанти. Готвенето за президента на Съединените щати е добра препоръка.

Тази вечер виното бе доставено от Ню Йорк. Чудесно розово „Шабли“, което президентът обичаше да опитва, когато не пие бира. Самолетът разполагаше с три каси от него. Двама сержанти с бели униформи се грижеха чашите да не остават празни по време на вечерята. Атмосферата бе спокойна, а разговорите — дружески. Въпреки това всеки от журналистите се съобразяваше с правилото: „Мери си приказките или друг път няма да вечеряш тук.“

— И така, господин президент — обади се кореспондентът на „Ню Йорк Таймс“, — кога според вас ще започнат действията по осъществяването на договора?

— Вече са започнали. В момента в Ерусалим пристигат войници от швейцарската армия, които ще поемат нещата в свои ръце. Министърът на отбраната Банкър също е в Израел, за да уточни пристигането на американските части в района. Всъщност очакваме нещата да се задвижат за около две седмици.