Том Клэнси - Всички страхове

— А хората, които ще трябва да напуснат домовете си? — допълни въпроса на колегата си един журналист от „Чикаго Трибюн“.

— Това, разбира се, е твърде голямо неудобство, но с наша помощ новите жилища ще бъдат построени доста бързо. Израелците поискаха и ще получат кредит за закупуване на строителни материали, произведени в Америка. Освен това ще поемем изграждането на такава фабрика в Израел, за да могат да продължат строителството по-лесно. Ще се наложи да бъдат преместени хиляди хора. Вече полагаме всички усилия, за да сведем неприятностите им до минимум.

— В същото време — намеси се Лиз Елиът — да не забравяме, че жизненият стандарт не се изчерпва с покрив над главата. Мирът си има цена, но плащането й носи печалби. Тези хора за пръв път в живота си ще се почувстват истински сигурни и спокойни.

— Извинете ме, господин президент — каза кореспондентът на „Трибюн“ с вдигната чаша. — Думите ми не бяха отправени като критика. Мисля, никой няма да възрази, че договорът е дар Божи. — Хората около масата закимаха с глави. — Осъществяването му е важна част и читателите ни ще се интересуват как върви.

— Най-трудно ще бъде предислоцирането на войските — отвърна спокойно Фаулър. — Трябва да поздравим израелското правителство, че се съгласи на тази стъпка, и да се постараем да осъществим процеса възможно най-безболезнено.

— И кои американски части ще заминат, за да защитават Израел? — попита друг репортер.

— Радвам се, че ми задавате този въпрос — каза искрено Фаулър.

Предишният репортер бе пропуснал най-важното препятствие по пътя на осъществяването. Щеше ли Израелският кнесет да ратифицира споразумението?

— Както сигурно сте чули, ние отново сформираме една армейска част — Десети кавалерийски полк на Съединените щати. Операцията се провежда във форт „Стюарт“, Джорджия. По моя заповед Националният отбранителен флотски резерв ще транспортира полка до Израел възможно най-бързо. Десети кавалерийски е известна армейска част със забележителна история. Той е една от главните „черни“ части, които историците често пренебрегват. Съдбата избра — съдбата нямаше нищо общо с избора — за пръв командир полковника от афроамерикански произход Мариън Дигс. Той е отличен войник, завършил е академията „Уест пойнт“ и тъй нататък. Всъщност това е армейската част, която ще защитава сушата. Във въздуха имаме цяло авиокрило изтребители бомбардировачи F-16, подкрепяни от самолети АУАКС и обичайния обслужващ персонал. Най-накрая израелците ни предоставят пристанището в Хайфа. Както знаете, в Източното Средиземноморие винаги имаме бойна група със самолетоносач и морски пехотинци, които са готови да помогнат.

— Но с ограничените средства от бюджета…

— Идеята за Десети кавалерийски полк принадлежи на Денис Банкър и аз му завиждам за нея. Що се отнася до останалите, ще се опитаме някак си да ги вмъкнем в гласувания бюджет за отбраната.

— Наистина ли е необходимо, господин президент? Имам предвид с всички тези бюджетни спорове, особено пък във връзка с отбраната…

— Разбира се, че е необходимо — отряза го безцеремонно съветничката по националната сигурност. „Тъпак такъв“, допълваше изражението на Лиз Елиът. — Израел има доста сериозни и осезаеми заплахи за сигурността си. Ролята ни за опазване на тази сигурност е sine qua non 65 65 Sine qua non (лат.) — условие, без което не може. — Бел.прев. на споразумението.

— Боже милостиви — измърмори друг журналист.

— Допълнителните разходи ще бъдат компенсирани — каза президентът. — Съжалявам, че пак се връщам към идеологическите дрънканици от сорта на „как се отплаща правителството за разходите си“, но мисля, че ясно доказахме тезата си. Парите, хвърлени от правителството, не отиват на вятъра. Ако се наложи да увеличим леко данъците с цел запазване на световния мир, то американският народ без съмнение ще ни разбере.

Репортерите не пропуснаха тази реплика. Президентът възнамеряваше отново да увеличава данъците. Вече имаше две увеличения, свързани със запазването на мира. Това щеше да бъде третото. Но то щеше да бъде одобрено от Конгреса заедно с всичко останало — усмихна се една репортерка. Усмивката й не бе предизвикана само от това. Тя забеляза погледите, които президентът хвърля към съветничката си по националната сигурност, и се замисли. Точно преди заминаването за Рим репортерката на два пъти се бе опитвала да се свърже с Лиз Елиът у дома й. И в двата случая й отговори телефонният секретар. Можеше да се поровичка из историята. Можеше да подежури около къщата на Елиът на Калорама роуд и да провери колко често спи у дома си Лиз. Но… Но това не й влизаше в работата, нали? Не. Президентът нямаше съпруга. Бе вдовец. Личният му живот не биваше да става публично достояние. Не и докато бе достатъчно дискретен и не пречеше на работата му. Репортерката забеляза, че откритието й е останало тайна за другите. „Какво, по дяволите — помисли си тя. — Може би не е толкова лошо, че президентът и съветничката му по националната сигурност са необичайно близки. В крайна сметка подписването на Ватиканското споразумение премина чудесно…“