Том Клэнси - Всички страхове

Генерал Бен Якоб четеше текста на договора в кабинета си. Той умееше добре да подрежда мислите си. Навикът бе едно от малкото предимства на параноята. На шестнадесетгодишна възраст Бен Якоб за пръв път бе взел оръжие в ръка, за да защитава родината си. От този миг бе започнал зрелият му живот. През всичкото това време светът бе достатъчно прост за разбиране. Имаше два вида хора: израелци и всички останали. Повечето от тези „останали“ бяха потенциални врагове. Имаше, разбира се, и съюзници, и приятели, но Израел разбираше приятелството доста едностранчиво. Ави бе провеждал пет операции в Америка срещу американците. „Срещу“ бе доста относителна дума. Ави никога не бе възнамерявал да стори зло на американците. Той просто искаше да знае някои неща, известни на правителството им, и да получи информация, от която Израел имаше нужда. Информацията и израелското оръжие никога нямаше да бъдат използвани срещу Америка, но въпреки това американците не обичаха да се разделят с тайните си. Това ни най-малко не смущаваше генерал Бен Якоб. Целта на живота му бе да защитава държавата Израел, а не да доставя удоволствие на когото и да било. И американците го разбираха. Затова понякога доброволно предоставяха информацията си на „Мосад“. Практиката бе такива обмени да стават неофициално. „Мосад“ също информираше американците, но доста по-рядко. Всичко се извършваше цивилизовано. Всъщност разузнавателните служби приличат на търговци, които продават на един и същ пазар. Понякога си помагаха, но никога не си вярваха.

Сега връзката щеше да се промени. Америка предоставяше армията си в защита на Израел. Америка ставаше отговорна за сигурността на еврейската държава, а Израел трябваше да пази американските войници (факт, все още неустановен от пресата). Това бе работа на „Мосад“. Размяната на разузнавателна информация трябваше да стане честа практика. Ави не бе възхитен от перспективата. Америка не бе страна, на която можеш да повериш тайните си, особено пък ако си ги получил с пот на челото и с кръвта на офицерите си. Скоро американците трябваше да изпратят висш служител от разузнаването, с когото да бъдат уточнени подробностите по сътрудничеството. Разбира се, щяха да изпратят Райън. Ави започна да набелязва задачите си. Нужна му бе цялата информация за Райън, която щеше да позволи сключването на по-изгодна сделка с американците.

Райън… истина ли бе, че той е в основата на цялото споразумение? „Тук има доста въпросителни“ — помисли си Бен Якоб. Американското правителство отричаше факта, но Райън със сигурност не бе измежду любимците на президента Фаулър и кучката по националната сигурност Елизабет Елиът. Информацията за нея говореше красноречиво. По време на лекциите си като професор по политология в Бенингтън тя бе канила представители на ООП да изясняват положението в Близкия изток. В името на честността и справедливостта! Но можеше да бъде и по-зле. В крайна сметка тя не бе Ванеса Редгрейв, танцуваща с АК-47 над главата си — каза си Ави. Но „обективността“ й бе достигнала дотам любезно да изслушва представители на хората, нападнали израелски деца в Маалот и израелски спортисти в Мюнхен. Както и повечето членове на американското правителство тя, изглежда, бе забравила значението на думата „принцип“. Но Райън не приличаше на тях…

„Споразумението е негова работа.“ Информаторите на Ави имаха право. Фаулър и Елиът никога нямаше да измислят подобно нещо. Никога нямаше да им хрумне, че религията е ключ към проблема.

Споразумението. Той отново се загледа в текста пред себе си. Как се бе оставило правителството да го обвържат с това?

„Ние ще надделеем…“

Нима бе толкова просто? Уплашените телефонни обаждания от американските им приятели. Пристигането им в Израел със свръхзвукова скорост…

„Но нима може да бъде другояче?“ — запита се Ави. Както и да е, Ватиканското споразумение вече бе сключено. „Вероятно е сключено“ — поправи се той. Народните вълнения вече бяха започнали и следващите дни се очертаваха като тежки. Причините за това бяха повече от ясни:

Израел напускаше Западния бряг. Армейските части щяха да останат ТАМ, Но положението им нямаше да бъде по-различно от това на американците в Германия и Япония. Западният бряг бе предназначен за територия на палестинска държава. Щеше да се превърне в демилитаризирана зона, гарантирана от ООН — „или поне така е на хартия“, помисли си Бен Якоб. Истинските гаранции щяха да дойдат от Израел и Америка. Саудитска Арабия и другите държави от Залива щяха да платят икономическата реставрация на палестинците. Достъпът до Ерусалим също бе гарантиран. Именно тук се съсредоточаваше голямата част от израелските войски, разпределени на лагери и патрулиращи по отряди. Самият Ерусалим оставаше под закрилата на Ватикана. Щеше да се управлява от изборен кмет. Ави се зачуди дали израелецът, заемащ длъжността в момента, щеше да запази поста си… „Защо не? Той е доста умен човек“ — отговори си сам генералът. Този кмет щеше да осъществява гражданското управление. Но външните връзки и религиозните дела щяха да бъдат контролирани от Ватикана и ръководени от трима духовници. Охраната на Ерусалим бе поверена на швейцарски моторизиран полк. Макар и да не одобряваше това, Ави знаеше, че швейцарците имат образцова армия, от която Израел вземаше пример. Освен това те щяха да се обучават съвместно с американците. Десети кавалерийски полк бе редовна армейска част. Въобще на хартия всичко изглеждаше розово. Така бе с всички документи.