Том Клэнси - Всички страхове

И тя рухна.

Празните й очи се загледаха в белия под. Беше твърде ужасена, за да плаче. Ужасът й препускаше през кошмара, в който се бе превърнал животът за нея. „Не може да е вярно“ — твърдеше един уверен и почти безумен глас някъде в главата й. Всичко, в което бе вярвала, за което бе работила, вече го нямаше. Гюнтер — изчезнал. Близначките — също. Клаузата й бе разбита на пух и прах. Животът й — опустошен.

Детективите от Бундескриминаламт я разпитваха само за удоволствие. И тя го знаеше. Те никога не се бяха опитвали да извлекат информация от Петра, но за това си имаше причина. Тя не знаеше нищо важно. Бяха й показали фотокопия от досиетата на Щази. Почти всичко, което притежаваха източногерманските й социалистически братя — а то бе доста много, — се намираше в ръцете на западногерманците. Имена, адреси, телефонни номера, факти отпреди двадесет години, неща за самата нея, които вече бе забравила, неща за Гюнтер, които никога не бе знаела… Всичко това бе в ръцете на полицията.

Край. Пълно поражение.

Петра се свлече на пода и започна да плаче. Нямаше ги дори Ерика и Урсула. Близначките й. Плът от нейната плът, физическо доказателство за вярата й в бъдещето и за любовта й към Гюнтер. Сега прохождаха в дома на някакви непознати. Наричаха някаква жена, мамо. Знаеше само, че е съпруга на капитан от Бундескриминаламт. Петра плака безшумно около половин час. Знаеше, че в тази проклета бяла дупка, която я лишаваше от сън, има микрофони.

Всичко бе загубено.

Да живее тук? Първия и единствен път, в който бе излязла на двора заедно с другите затворници, пазачите едва успяха да я спасят от тях. Още чуваше виковете им, докато охраната я водеше в лечебницата — „курва, убийца, животно“… Да живее тук четиридесет или повече години? Сама! Да очаква лудостта, старостта и погрозняването. За Петра животът означаваше живот. Бе сигурна в това. Никой нямаше да се смили над нея. Детективите й го показаха достатъчно ясно. Никаква милост. Никакви приятели. Изоставена и забравена… освен от онези, които я мразят.

Петра спокойно взе решението си. По начин, известен на всички затворници навсякъде по света, тя бе успяла да се снабди с остро парченце метал. То представляваше част от ножче за бръснене, отчупено от самобръсначката, с която й позволяваха да си бръсне краката веднъж месечно. Петра го извади от скривалището му и издърпа белия чаршаф от матрака. Матракът бе обикновен. Дебел около десет сантиметра, покрит с груб плат и натъпкан с конци. По ръбовете му имаше подобен на въже материал, който да придава здравина. С помощта на парченцето бръснарско ножче Петра започна да разпаря матрака. Малкото парченце метал постоянно режеше пръстите й, но въпреки кръвта след три часа тя разполагаше с около два метра импровизирано въже. Петра направи примката. После се качи на стола и завърза другия край на въжето за една малка издатина над вратата. Направи го едва от третия опит. След това скъси въжето достатъчно, за да й стигне.

Когато всичко бе готово, тя продължи, без да се замисля. Петра Хаслер-Бок свали затворническите дрехи и сутиена си. После коленичи на стола с гръб към вратата и стегна примката около врата си. Най-накрая пристегна краката около гърба си с помощта на сутиена. Не искаше нищо да й попречи. Трябваше да покаже смелостта и жертвоготовността си към каузата. Без да изчакат молитва или последна мисъл, ръцете й избутаха стола. Тялото увисна с около пет сантиметра по-надолу, преди въжето да се стегне и да го спре. И в този момент плътта надделя над волята. Краката й отчаяно започнаха да се борят със сутиена, но движението още повече затегна примката около врата на Петра.

Силната болка я изненада. Примката счупи ларинкса й, преди да спре точно под челюстта. Очите й се разтвориха широко към белите тухли на отсрещната стена. И тогава я обзе паника. Идеологията си имаше граници. Петра не можеше да умре, не искаше да умре, не искаше да…

Пръстите й посегнаха към врата. Това беше грешка. Те се опитаха да се проврат под въжето от матрака, но то бе толкова тънко, че се впиваше в меката плът и опитите й останаха безуспешни. Петра продължи да се бори, защото знаеше, че й остава още съвсем малко време, докато притокът на кръв към мозъка спре… Ето, зрението й вече се влошаваше. Тя не можеше да види процепите между тухлите на отсрещната стена. Ръцете й продължиха да опитват, разкъсвайки горните кръвоносни съдове по врата й. Кръвта направи въжето още по-хлъзгаво и му помогна да се впие още по-дълбоко и почти да прекъсне сънната артерия. Устата й се отвори и тя се опита да извика. Не, Петра не искаше да умира, не искаше. Имаше нужда от помощ. Никой ли не я чуваше? Нямаше ли кой да й помогне? Твърде късно. Само още две секунди. Може би една или пък николко. Едно отдалечено късче от съзнанието й й каза, че ако откопчае сутиена, ще освободи краката и…