Том Клэнси - Всички страхове

— Изправени сме пред съюз на двама доста различни приятели и протежетата им. Трябва да намерим път за разрушаване на приятелството. Историята казва, че когато един съюз се разпадне, членовете му стават още по-подозрителни един към друг. Как можем да постигнем целта си? — Бок повдигна рамене. — Не знам. Трябва ни време… но имаме възможности. Трябва да имаме — поправи се той. — Поводи за разногласия винаги ще се намерят. Ние имаме много съмишленици. В Германия е пълно с хора, които мислят като мен.

— Казваш, че трябва да започнем от Америка и Русия? — запита Куати, увлечен от разсъжденията на приятеля си както винаги.

— Не, там трябва да стигнем. Ако пък намерим начин да започнем точно оттам — още по-добре. Но ми се струва невъзможно.

— Може би не е толкова невъзможно, колкото ти се струва, Гюнтер — каза тихо Куати, почти не осъзнавайки, че изговаря мислите си гласно.

— Моля?

— Нищо. Ще говорим друг път. Изморен съм, приятелю.

— Извинявай, че те задържах толкова дълго, Исмаил.

— Ще отмъстим за Петра, приятелю. Те ще платят за престъпленията си — обеща Куати.

— Благодаря ти.

Бок излезе. След две минути отново бе в стаята си. Бе забравил да и изключи радиото си и сега от него се носеше народна музика. В един миг кошмарите му отново го налетяха. Гюнтер обаче не заплака. В гърдите му нямаше сълзи, а само омраза. Макар и смъртта на Петра да бе лична трагедия, тя му напомняше за предадените идеи. Смъртта на жена му бе просто поредният симптом на жестока болест. Щеше да накара целия свят да плати за убийството на Петра. В името на революционната справедливост.

Куати отново не можеше да заспи. Този път безсънието му се дължеше и на вината. Той също пазеше спомена от гъвкавото тяло на Петра Хаслер. Тогава тя не бе омъжена. А сега висеше обесена… Как ли бе умряла? Журналистите твърдяха, че е самоубийство. Куати им вярваше. Европейците бяха крехки. Умни, но крехки. Те познаваха опиянението от борбата, но им липсваше издръжливостта, така нужна за нея. Предимството им се криеше в широките възгледи, които имаха. Причина, разбира се, бяха както космополитните европейски градове, така и по-доброто образование. Докато Куати и другарите му не виждаха по-далеч от прага на своите проблеми, европейците преценяваха фактите в тяхната цялост. Моментът на прозрението винаги бе изненадващ. Куати и хората му смятаха европейците за истински бойни другари, но все пак дилетанти в революционното дело. Това бе грешка. Наистина им липсваше точно и ясно определена цел, но това се дължеше на невъзможността да ползват широката народна подкрепа, на която разчиташе Куати. Фактът, че успехите им се брояха на пръсти, бе резултат от обективни пречки, а не от по-малка интелигентност и недостатъчна борбеност.

Бок умееше трезво да преценява ситуацията и от него щеше да излезе чудесен командир.

„А сега?“ — запита се Куати. Това бе въпрос, изискващ дълъг и внимателен размисъл. В никакъв случай не биваше да се бърза. „Ще изчакам няколко дни… може би дори седмица“ — обеща си командирът и се опита да заспи.

— …Имам огромното удоволствие и честта да ви представя президента на Съединените американски щати.

Пълната с конгресмени зала се изправи като един човек. На първия ред стояха членовете на кабинета, началник-щабовете на родовете войски и съдиите от Върховния съд. Останалите високопоставени лица бяха на балконите. Между тях, за пръв път един до друг, се виждаха и посланиците на Израел и Саудитска Арабия. Телевизионните камери обходиха огромната зала, която познаваше както исторически събития, така и безчестия. Аплодисментите продължиха да отекват от стена в стена, докато ръцете на конгресмените не почервеняха от ръкопляскане.

Президентът Фаулър остави бележките си върху малката катедра. След това се обърна да се здрависа с говорителя на Белия дом, временния председател на Сената и вицепрезидента Робърт Дърлинг. В еуфорията никой не забеляза, че Дърлинг бе оставен последен. Президентът Фаулър се обърна към множеството в залата, усмихна се и помаха с ръка. Аплодисментите се усилиха. Тогава Фаулър демонстрира всички жестове от репертоара си: махане с една ръка, махане с две ръце, две ръце, протегнати напред и вдигнати на главата. Аплодисментите бяха еднакво горещи и от представителите на двете партии, което за Фаулър бе наистина забележително. Дори и най-закоравелите му врагове в Конгреса и Сената показваха хлапашки ентусиазъм, при това неподправен. За всеобща изненада Конгресът все още бе патриотично настроен. Най-накрая президентът направи знак за тишина и аплодисментите постепенно утихнаха.