Том Клэнси - Всички страхове

Един час преди откриването на заседанието по въпроса за споразумението демонстрантите пристигнаха пред Кнесета. Падането на правителството вече изглеждаше твърде вероятно и присъединилите се към демонстрацията граждани започнаха да изпращат представители до всеки член от парламента, когото успееха да открият. Депутатите, съгласни с тях, излизаха пред парламента и произнасяха пламенни речи, заклеймявайки споразумението.

— Това не ми харесва — забеляза Лиз Елиът, без да откъсва поглед от телевизора в кабинета си.

Политическият фурор в Израел доста бе надминал очакванията й и тя извика Райън, за да направи оценка на ситуацията.

— Е — съгласи се заместник-директорът, — това е нещо, което не можем да контролираме.

— Ти си чудесен съветник, Райън.

Елиът имаше пред себе си последната информация. Най-уважаваната израелска фирма за социологически проучвания бе сондирала общественото мнение по въпроса за споразумението. Резултатите бяха следните: тридесет и осем процента „за“, четиридесет и един „против“ и двадесет и един „без мнение“. Цифрите приблизително наподобяваха разположението на силите в Кнесета. Десницата леко превъзхождаше левицата, а непостоянният център, състоящ се от малки групировки, изчакваше по-доброто предложение, за да изтъкне политическата си значимост.

— Скот Адлер ни предупреди за това още преди седмици. Като започнахме преговорите, знаехме, че израелското правителство е нестабилно. За бога, та то е такова от двадесет години.

— Но ако министър-председателят не успее да се справи…

— Преминаваме към план Б. Вие искахте да натиснете правителството им. Е, ще получите тази възможност.

Райън си помисли, че този аспект не е добре разгледан, но дори и обстойното му проучване нямаше да помогне. От цяло поколение насам израелското правителство представляваше жив пример за анархия в действие. Преговорите бяха започнали, основани на предположението, че щом веднъж споразумението стане fait accompli 67 67 Fait accompli (фр.) — свършен факт. — Бел.прев. , Кнесетът ще го ратифицира. Тогава не бяха поискали мнението на Райън, въпреки че то нямаше да бъде по-различно.

— Служител от посолството ни там съобщи, че в крайна сметка решаваща за баланса може да се окаже малката партия, контролирана от нашия човек Мендел — забеляза Елиът, опитвайки се да говори спокойно.

— Може би е прав — отвърна Джак.

— Това е абсурд! — изръмжа Елиът. — Този стар пръдльо дори не е стъпвал в Израел…

— Направил го е нарочно. Нещо във връзка с религията. Иска да отиде там, когато пристигне месията.

— Исусе! — възкликна съветничката по националната сигурност.

— Точно той. Улучи — засмя се Райън и получи вледеняващ поглед. — Виж, Лиз, човекът си има собствени религиозни възгледи. Може да ни се струват откачени, но конституцията изисква да ги търпим и уважаваме. В Америка нещата стоят така, нали си спомняш?

Елиът размаха юмрук към телевизора.

— Но този луд равин ще провали всичко. Не можем ли да го спрем?

— Как например? — попита тихо Джак, който долови в тона й нещо повече от паника.

— Не знам… да направим нещо… — Елиът позволи гласът й да затихне, като остави вратичка за посетителя си.

Райън се наклони напред и изчака, докато напълно привлече вниманието й.

— Историческият прецедент, който търсите доктор, Елиът, е: „Няма ли кой да ме освободи от този размирен свещеник?“ Ако се опитвате да ми намекнете нещо, не е ли по-добре да си го кажем открито в очите? Какво предлагате? Да попречим на работата на парламента в суверенна приятелска страна или да извършим нещо незаконно в самите Съединени щати? — Джак направи малка пауза. — Няма да се случи нито едното, нито другото, доктор Елиът. Ще ги оставим сами да решават. Ако ще ми нареждате да се намесвам във вътрешните работи на демократична държава, президентът ще получи оставката ми със скоростта на светлината. Ако пък желаете да нараним онзи старец в Ню Йорк, то помнете, че подобни желания попадат под ударите поне на два наказателни закона. Задължението ми като гражданин, а още повече като правителствен служител на тази страна е да съобщя за вероятните нарушения на закона в най-близкия полицейски участък.

Погледът, който получи Райън след думите си, бе изпепеляващ.

— Върви по дяволите! Въобще не съм казвала…

— Вие току-що попаднахте в най-опасния капан на правителствената служба, госпожице. Помислихте си, че намерението ви да направите света по-добър не трябва да се съобразява с принципите, по които работи правителството ни. Не мога да ви забраня да мислите така, но мога да ви кажа, че управлението няма да е съучастник в подобни дела. Не и докато аз съм там.