Том Клэнси - Всички страхове

— Добре — съгласи се Трент. — Ами ако човекът се окаже провокатор?

— И това ни мина през главите. Възможно е, но не е за вярване. Ако КГБ се реши на такава стъпка, това ще означава нарушаване на правилата. Поне на установените досега.

— Чакай малко — каза Трент, докато дочиташе последната страница. — Какво, по дяволите, е това със сигурността на връзките?

— Доста страшничко звучи, а? — Райън му обясни плана си.

— Петдесет милиона. Сигурен ли си?

— Това е само цената на подготвителните работи. После трябва да се обучават нови специалисти. Годишната сума за поддръжка след започване на експлоатацията ще възлиза на около петнадесет милиона долара.

— Всъщност звучи разумно — поклати глава Трент. — Агенцията за национална сигурност иска доста повече за обновяване на системата си.

— Да, но те имат много голяма инфраструктура. Цифрите, които ти цитирах, са окончателни. МЕРКУРИЙ е доста малка система.

— В какъв срок искаш да се занимаем с проблема?

Трент знаеше, че Райън иска твърди суми от бюджета. „Това сигурно му е наследство от бизнеса — помисли си Ал. — Нещо, което повечето държавни служители не са опитвали.“

— Ако стане за една седмица, ще е чудесно, сър.

Трент кимна.

— Ще видя какво мога да направя. Разбира се, искаш всичко да е скрито-покрито, нали?

— Възможно най-скрито — отвърна Райън.

— По дяволите — изруга Трент. — Казвал съм на Олсън за това. Специалистите му постоянно извъртат и той ги търпи. Ами ако…

— Да, ако всичките ни връзки са пробити — изказа мисълта му Джак. — Благословена да е гласността, нали?

— Маркъс разбра ли какви могат да бъдат последствията?

— Обясних му тази сутрин. Разбра. Ал, Кабът може и да няма опита, който аз и ти бихме желали да има, но напредва бързо. Имал съм и по-лоши шефове.

— Твърде си предан. Сигурно ти е останало от времето в морската пехота — забеляза Трент. — От теб ще излезе добър директор.

— Никога няма да проверим думите ти.

— Вярно е. Сега, когато Лиз Елиът е съветник по националната сигурност, ще трябва да внимаваш. Нали знаеш?

— Аха.

— С какво, по дяволите, си я настроил срещу себе си? Не че е много трудно, разбира се.

— Беше точно след конгреса — обясни Райън. — Отидох в Чикаго, за да се срещна с Фаулър. Тя ме хвана в неподходящ момент — изморен от пътуването и тъй нататък. Разкрещя се насреща ми и аз не й останах длъжен.

— Научи се да бъдеш мил с нея — предложи Трент.

— Това са думи на адмирал Гриър.

Трент подаде документите обратно на Джак.

— Трудно е, нали?

— И още как.

— Но трябва да се научиш. По-добър съвет не мога да ти дам. — „Сигурно само ще си изгубиш времето“, добави мислено той.

— Да, сър.

— Молбата ти идва в добър момент. Останалите членове на комисията ще бъдат дяволски впечатлени от новата операция. Японофилите със сигурност ще се разшумят и ще проличи, че управлението не си губи времето. Ако имаме късмет, след две седмици парите ще са налице. Петдесет милиона долара — детска игра. Благодаря ти, че намина.

Райън затвори куфарчето си и се изправи.

— Удоволствието бе мое.

Трент стисна ръката му.

— Ти си добър човек, Райън. Жалко, че не си гей.

Джак се засмя.

— Никой не е идеален, Ал.

Райън се върна обратно в Ленгли, остави документите по операция НИИТАКА в секретна секция и с това приключи работата си за деня. Двамата с Кларк взеха асансьора и напуснаха сградата с един час по-рано от обичайното. Правеха това два пъти в месеца. След четиридесет минути спряха на паркинга пред една дрогерия между Вашингтон и Анаполис.

— Здравейте, доктор Райън! — посрещна го Карол Зимър иззад касата.

Един от синовете й я замести и тя поведе Джак към задната стая. Джон Кларк огледа магазина. Не се безпокоеше за сигурността на Райън, а за отношението на местните хулигани към собствеността на семейство Зимър. Той и Чавес се бяха погрижили за шефа на бандата, и то пред очите на трима от членовете й. Един от тях се бе опитал да му помогне и само доброто сърце на Чавес не го прати в болницата. „Това — прецени Кларк — е сигурен знак, че Динг поумнява.“

— Как върви бизнесът? — попита Джак.

— В сравнение с миналата година сме повишили оборота си с цели двадесет и шест процента.

Карол Зимър бе четиридесетгодишна жена, родена в Лаос. Точно по времето, когато северновиетнамската армия завземаше и последните позиции на американците в Лаос, тя бе спасена от крепостта, в която се намираше, от един американски хеликоптер.