Том Клэнси - Всички страхове

— Разбирам. Може би тази нова система наистина е добра, но парите…

— С ваше позволение, сър, бих могъл да говоря с господин Трент.

— Хмм — заби поглед в бюрото си Кабът. — Добре, опипай почвата, но внимателно. Аз пък ще говоря с президента още щом се върне. Ще ти се доверя и за МУСАШИ. Кой друг освен теб знае истинското му име?

— Директорът на оперативния отдел, шефът на станцията в Токио и офицерът, който поддържа контакт с него.

Директорът на оперативния отдел се казваше Хенри Рен. Въпреки че той не допадаше много на Кабът, именно директорът на Централното разузнаване му бе поверил длъжността. В момента Рен се намираше на път за Европа. Преди година Джак мислеше, че изборът е неудачен, но Хенри се справяше добре. Освен това си бе избрал чудесен заместник. Всъщност те бяха двама: Ед и Мери Пат Фоли. Ако Джак имаше възможност, със сигурност би назначил един от двамата — колебаеше се кой точно — за директор на оперативния отдел. Ед се занимаваше с организацията, а Мери Пат — с действията на най-добрата съпружеска двойка, работила някога в управлението. Поверяването на ръководна длъжност в ръцете на Мери Пат щеше да бъде отличен избор и със сигурност щеше да си струва загубването на няколко гласа в Конгреса. Тя бе бременна вече за трети път, но това явно нямаше да попречи на активността й. Управлението си имаше собствена детска градина с шифрови ключалки, охрана и най-хубавите играчки, които Джак бе виждал.

— Звучи добре, Джак. Съжалявам, че се обадих на президента толкова бързо. Трябваше да изчакам.

— Няма проблеми, сър. Информацията бе грижливо изготвена, така че евентуалното й изтичане няма да предизвика провал.

— Обади ми се, когато разбереш мнението на Трент по финансовия въпрос.

— Да, сър.

Джак излезе от кабинета Ставаше все по-добър. В крайна сметка Кабът не се оказа чак такъв инат.

Гусн трябваше да помисли. Сега не бе време нито за възбуда, нито за прибързани действия. Той седна в един от ъглите на работилницата си и няколко часа пуши непрекъснато, без да откъсва поглед от блестящата метална сфера на пода. „Каква е степента на радиоактивност?“ — питаше почти непрекъснато една част от мозъка му, но този въпрос бе позакъснял. „Ако тежката метална сфера излъчва гама лъчи, вече съм мъртъв“ — реши друга част от мозъка му. Сега трябваше да мисли и да преценява. Нужно му бе огромно усилие на волята, за да стои неподвижно, но той успя.

За пръв път от много години насам Гусн се срамуваше от образованието си. Той бе експерт в областта на електронното и механично инженерство, но така и не си направи труда да прочете нещо за ядрения им еквивалент. „Пък и каква полза мога да имам от подобни знания?“ — се бе питал Ибрахим в редките случаи, когато му се приискваше да научи повече. Очевидно никаква. Затова Гусн се бе насочил към разширяване и задълбочаване на знанията си в области, касаещи го пряко — механични и електронни взриватели, електронни защитни устройства, взривни материали и висококачествени уреди за разпознаването им. Бе прочел всичко, свързано с апаратурата за откриване на експлозиви по летищата и други интересуващи го зони.

„Първо — каза си Гусн, запалвайки петдесет и четвъртата си цигара за деня, — трябва да се снабдя с всичко, издадено по въпроса за ядрените материали и техните физични и химични свойства. Технология за производство на бомби, качествата на бомбите, радиологични ефекти… Израелците сигурно знаят, че са изгубили бомбата. И то още през 1973! — помисли си удивено той. — Тогава защо… Но, разбира се. Големите възвишения имат вулканичен произход. Подземните скали, както и почвата, в която онези нещастни селяни се опитват да отглеждат зеленчуците си, са базалтови.

Базалтът абсорбира радиацията сравнително бързо… Бомбата е лежала на два-три метра под земята в каменистата почва. Излъчванията й трябва отдавна да са били погълнати от базалта…“

„Значи ще живея!“ — разбра Гусн.

„Разбира се! Ако оръжието бе чак толкова опасно, щеше да бъде защитено доста по-добре. Слава на Аллах!“

„Мога ли… мога ли?“ Това бе въпросът.

— Защо не? — каза гласно Гусн. — Защо не? Имам необходимите части. Повредени са, но…

Той загаси цигарата си в земята до всички останали и се изправи. Тялото му се разтресе от кашлица. Знаеше, че цигарите го убиват… бяха по-опасни и от това… но му помагаха да мисли.

Инженерът повдигна металната сфера. Какво щеше да прави с нея? Засега я остави в ъгъла и я покри с кутията за инструменти. След това излезе от работилницата и се запъти към джипа си. Пътят до щаба му отне петнадесет минути.