Том Клэнси - Всички страхове

— Но това, което иска в замяна…

— Парите ли? Е, и какво? Та те не представляват и една стотна процент от цената, която ще има за нас информацията — забеляза Джак.

— Но това са един милион долара на месец! — запротестира Кабът. „За които няма да плаща данъци!“, едва не добави директорът на Централното разузнаване.

Райън с мъка сдържа смеха си.

— Е, значи мръсникът е алчен, добре! А как ще изглежда търговският ни дефицит с Япония, сравнен с тази сума? — попита Джак и въпросително повдигна вежди. — Той ни предлага всичко, което искаме, за неограничено време. Нашето задължение ще бъде единствено да приберем него и семейството му тук, когато стане напечено. Той не иска да се връща в Москва. Сега е на четиридесет и пет, а на тази възраст стават нервни. След десет години ще трябва да се върне у дома и какво ще намери там? През последните тринадесет години е живял почти непрекъснато в Япония. Обича силата на парите. Обича коли, видеокасетофони, а не да се реди на опашки за картофи. Освен това ни харесва. Май че единствените хора, които са му неприятни, са японците — направо ги мрази. Той смята, че дори не предава страната си, защото и те ще получават информацията, предназначена за нас. В сделката фигурира и условието да не ни продава нищо, свързано с Матюшка Рус. Отлично, аз нямам нищо против. — Райън спря и цъкна с език. — Та това си е чист капитализъм. Човекът слага началото на агенция за поверителна информация и тази информация ни е нужна.

— Да, но иска доста скъпичко.

— Сделката си струва, сър. Информацията, която ще получим, е оценима на милиарди долари в търговските ни преговори и ще донесе още милиарди във федералния данъчен фонд. Директоре, аз съм се занимавал с инвестиции и мога да те уверя, че точно по този начин печелех парите си. Подобни инвестиционни възможности идват веднъж на десет години. Оперативният отдел е съгласен с предложението. Аз също. Ще е пълна лудост да му откажем. Предварително представената информация е… но ти вече я прочете, нали?

Предварителната информация представляваше неколкоминутен запис от последното заседание на японското правителство. На него се чуваха всяка дума, всяко покашляне, всяко потропване. Ако не друго, то лентата бе отличен материал за психологически анализ. Репликите, разменяни по време на заседанията, можеха да покажат на американските психолози начина на мислене и вземане на решения на японското правителство. Такава информация се получаваше често, но не се потвърждаваше почти никога.

— Да, доста е добра, особено думите им по адрес на президента. За тях не докладвах. Няма смисъл да го ядосваме точно сега. Добре, операцията е одобрена, Джак. Как ще постъпим?

— Избрали сме кодовото име МУСАШИ. Между другото, така се е казвал известен самурай, майстор на боя с мечове. Операцията ще се нарича НИИТАКА. Използваме японски имена по разбираеми причини. — Джак реши да обясни. Въпреки че Кабът бе умен, той нямаше голям опит в разузнаването. — Ако случайно отнякъде изтече информация, искаме да оставим впечатлението, че източникът ни е японски, а не руски. Кодовите имена не трябва да напускат сградата. За външни лица, които евентуално могат да бъдат посветени в операцията, ще използваме други названия. Те ще бъдат вкарани в компютър и ще се сменят всеки месец.

— А как се казва агентът всъщност?

— Изборът е твой, шефе. Имаш право да го знаеш. Нарочно не ти го казах досега. Исках картината да ти е напълно ясна. Погледнато в исторически план, съществува равновесие. Половината директори искат да знаят истинските имена на агентите, а другата половина — не. Принцип в разузнаването е, че колкото по-малко хора знаят за операцията, толкова по-малък е рискът от провал. Адмирал Гриър твърдеше, че първият закон на разузнавателните операции е: „Вероятността за провал на операцията е равна на квадрата от броя на хората, знаещи за нея.“ Изборът е ваш, сър.

Кабът кимна замислено. Реши да спечели време.

— Ти обичаше Гриър, нали?

— Като баща, сър. След като загубих баща си в една самолетна катастрофа, адмиралът сякаш ме осинови. — „По-скоро аз го нарочих за баща“, помисли си Райън. — Може би ще искате да помислите повече за МУСАШИ.

— А ако Белият дом поиска да узнае подробностите? — попита Кабът.

— Директоре, въпреки мнението на МУСАШИ шефовете на КГБ ще сметнат постъпката му за държавна измяна, за която там наказват със смърт. Нармонов е добър човек и тъй нататък, но ние знаем, че руснаците са екзекутирали най-малко четиридесет човека по обвинение в шпионаж. В това число ГОЛЯМА ШАПКА, ПЪТЕШЕСТВЕНИК и един човек на име Толкачев. За нас всички те бяха безценни агенти. И в трите случая се опитахме да направим размяна, но те вече бяха мъртви още преди преговорите да са започнали. Апелационните съдилища в Съветския съюз май работят по доста съкратена процедура — обясни Райън. — С две думи, сър, ако този човек бъде разкрит, просто ще получи куршум в главата. Ето защо сме толкова взискателни по отношение самоличността на агентите. Ако объркаме нещо, човекът умира. Тук няма „гласност“. Повечето президенти добре разбират това. И още едно нещо.